Кюрдският кръст

Дъбът отстоеше на седемдесет крачки. Седящите при нас кюрди побързаха нататък. Другите мъже се завтекоха подире им, жените и децата ги последваха. От радост щях високо да се изхиля. На това разстояние шикалките имаха привидно големината на пиперени зрънца. Изглеждаше невъзможно да бъдат улучени. Натиснах четири пъти спусъка. Възторжен рев оповести резултата. Без да му обръщам внимание, аз оставих пушката настрана, сграбчих предводителя, смъкнах го до мен, хванах го с лявата ръка за гърлото и измъкнах с дясната ножа от пояса му. Срязах на две ремъците, които ми свързваха краката, а после и тези, пристягащи ръцете на хаджи Халеф, и му извиках:

— Ето ти ножа! Освободи себе си и гаваза и развържи после конете от дърветата!

Халеф го взе. Сега свободно разполагах с ръцете си. Изправих се от седналото положение, дръпнах малкоегунд нагоре, пуснах го, вдигнах карабината и насочвайки я към него, му викнах:

— Ръцете до тялото и не се движи, иначе ще получиш сто куршума от тази шейтанска кремъклийка.

Той се подчини, кажи-речи разтреперан. Всичко това се случи за време не повече от минута. Кюрдите гледаха отдалеч. Сега се затичаха насам с крясъци.

Аз викнах насреща им:

— Стой, спрете, в противен случай веднага ще застрелям вашия предводител! Който насочи някое оръжие към нас, ще му пратя едно олово в главата!

Те се подчиниха и спряха, толкова голям бе страхът им от моята карабина. И по същото време хаджи Халеф и Касем доведоха конете ни.

— Виждаш ли сега, че щеше да се закълнеш лъжовно? — попитах малкоегунд. — Ние не сме хора, с които някой може да прави каквото си иска. Сега ще накараш веднага да ни донесат всичко, което ни бе отнето, и после…

— Ходех, иа Ходех! (Господи, о, Господи!) — прекъсна ме един женски глас зад мен. — Какво се е случило тук?

Обърнах се и видях Фатима Мариях, която току-що бе дошла от скалната порта.

— Тези хора ни плениха и ограбиха, за да ни убият после — отвърнах й аз. — Но ние се освободихме и ще изпозастреляме всички, ако не ни позволят да се оттеглим безпрепятствено.

— Пленени… ограбени… убият, вас, моите спасители и избавители, на които дължа живота си? Косъм няма да падне от главите ви, уверявам ви в това!

Фатима Мариях приближи напълно и заговори толкова усърдно на малкоегунд и неговите хора, че не бях в състояние да следя думите й, макар сравнително добре да владея курманджи. Още не беше свършила, когато дойде кюрдът, който ме беше повалил, и ми викна:

— Ходих, ти си спасил Фатима Мариях. Аз се казвам Юсуф Али и тя е моя жена. Позволи ми да застана до теб и да бъда ваш бранител. В името на Хасан и Хюсеин, аз гарантирам с живота си за вас и вашето имущество.

Тъй като това е най-святата клетва за един шиит, дадох с ръка исканото разрешение и той застана до мен. Когато жена му свърши, започна да говори и той, застъпвайки се по такъв начин за нас, че разбрах — при всички случаи ще сдържи своята клетва. Мислех, че като резултат от неговата реч воините ще се съберат най-напред за съвещание, но за щастие се лъжех, защото, след като Юсуф Али се изказа, малкоегунд се обърна към мен и заговори:

— Господарю, аз не го знаех, затова трябва да ни простите. Вие сте спасили живота на една от нашите жени. Двамина от вас са победили дванайсет от онези проклети мир махмалли, как бихме могли при това положение да бъдем ваши врагове! Не, ние сме братя! Заклевам се в името на Мохамед и Хасан и Хюсеин, чиято кръв е изтекла под ударите на сунитите. Елате с мен в моята къща! Там ще намерите всичко, което ви принадлежи.

— Не! — извика Юсуф Али. — Те са спасили жена им, затова трябва да бъдат мои гости, не твои. Аз имам първо, най-голямо право на тях!

Отначало се канеха да ни убиват, а сега спореха за честта кой да ни вземе при себе си. Понеже не можеха да се споразумеят, помолиха мен да реше спора и аз отредих Халеф и Касем да отидат при малкоегун, а аз — при Юсуф Али. Така двете страни бяха помирени.

Междувременно здрачът бе настъпил и пастирите докараха стадата. Те не бяха големи. Мир юсуфи са ту отсам на турска, ту отвъд на персийска територия и тъй като персите са шиити, то беше обяснимо, че няколко семейства от племето са станали шиити и са се отделили. Ние се намирахме при това шиитско подразделение. То живееше от приходите от малките си стада, събирането на шикалки, които, както е известно, представляват важна износна стока, и от… грабеж. Последното при тях е разбираемо, тъй като кюрдът смята грабежа за нещо рицарско.

Когато пастирите научиха какво се е случило, не можеха да ни нахвалят и дадоха простор на своя гняв към вражеските мир махмалли с един вой, който онези сигурно чуха, понеже живееха в също такова заграждение на височината на планинския хълм отвъд реката. Преди малко, когато беше още светло, го бях видял, а сега можех ясно да различа огньовете, които горяха отсреща.