Кюрдският кръст

Тук можехме отново да се качим на седлата, но не бяхме стигнали много далеч, когато се видяхме принудени да спрем. Намирахме се пред една скала, която образуваше порта там, където пътеката преставаше. Не можехме да се отклоним на никоя страна, защото вляво теренът стръмно пропадаше, а вдясно се изкачваше толкова рязко, че не можеше да се заобиколи. Но отверстието, което нарекох порта, беше препречено със здрав трънен плет. Попитах с висок глас дали има някой отзад, на което един басов глас отговори отвътре:

— Има някой. Кои сте вие?

— Приятели, които идват от Ревандуз.

— Накъде се каните да вървите?

— През границата.

— От коя вяра сте? Сунити или шиити?

— Аз съм християнин. Но моите придружители са сунитски мюсюлмани. Можем ли да бъдем ваши гости през тази нощ?

— Ще отворя. Вържете конете си вън!

Трънената врата беше отстранена и се появи един мъж с такива исполински форми, каквито още май не бях виждал. Беше значително по-висок и широк от мен и носеше на непокритата си, ниско остригана глава само един дълъг, тънък темели5, който се спускаше надолу по гърба му. Широките му шалвари бяха на черни и червени ивици и пристегнати в кръста и долу с по един ремък. Босите крака имаха още по-големи измерения от могъщите длани. От раменете висеше нещо като кожена яка, нарязана на дълги ивици, така че можеше да се види както рошаво окосменият торс, така и голите, фрапиращо мускулести ръце. В ръката си държеше нож, с който сигурно тъкмо бе вършил нещо. Той ни огледа мрачно и каза:

— Влезте и чакайте тук! Ще доложа за пристигането ви на малкоегунд6!

Изчезна през една друга трънена врата в заден план, която тикна пак отвън, а ние влязохме, оставяйки конете на открито. Озовахме се в едно неправилно четириъгълно помещение, което спокойно би могло да побере двайсет човека и чиито стени бяха покрити от също такъв трънен плет. За столове служеха няколко големи камъка. Седнахме на тях. Иначе наоколо не се виждаше нищо друго, освен една дръжка за копие, която кюрдът бе дялкал до нашето идване.

Ръководен от обичайната си предпазливост, много ми се искаше да поогледам обстановката, но тъкмо тази предпазливост ме възпря. Можеше да има наблюдатели, а не исках с някакъв знак да възбудя подозрение срещу нас. Но едно сторих, за да бъда при всички случаи подготвен. Допълних магазина на карабината „Хенри“ с нови патрони на мястото на изстреляните.

Тъкмо привърших, задната врата се отвори отново и кюрдът влезе с един мъж, когото представи като малкоегунд. Той беше среден на ръст и създаваше впечатление за дързък и хитър воин. Носеше исполинска чалма. Тялото му беше обвито от костюм, изготвен от материя с червено-жълт десен. В пояса беше затъкнал нож и пищов. Такова оръжие при кюрдите притежаваха обикновено само предводителите. Той ни хвърли един изпитателен, според мен принудено дружелюбен поглед и попита:

— Двамата мъже били сунити?

— Да.

— Ние изповядваме свещената Шиа и честваме смъртта на мъченика Хюсеин. А ти си християнин.

Метна ми един поглед, който не съумях да разгадая, измери ме отново и пристъпи към изхода да огледа конете ни. Едва се спрели на врания ми жребец, очите му просветнаха радостно и той възкликна:

— Я Хасан, иа Хюсеин! Та това е жребец от най-чиста кръв! Как се казва?

— Рих — отговорих.

— Рих? От кого го имаш?

— От Мохамед Емин, шейха на хаддедихните от племето шаммар.

— Познавам хаддедихните и ми е известна цялата им съдба. В такъв случай сигурно ти си християнинът, на когото е подарил този кон, понеже си спасил племето от три вражи племена?

— Да.

— Ти кръстосваш Кюрдистан и си се бил после за поклонниците на Дявола?

— Подкрепих ги, защото имаха право.

— Но срещу следовници на Пророка! — едва ли не избухна той.

— Благодарение на тази моя подкрепа бе избегнато едно голямо кръвопролитие — защитих се аз.

— Чувал съм да говорят за теб — продължи малкоегунд — и също за това, че притежаваш пушка, с която можеш да стреляш непрекъснато, без да зареждаш. Все още ли я имаш?

— Да, ето я — обясних аз, като посочих карабината.

— Дай я! Искам да я разгледам.

— Аз я давам от ръката си само когато зная, че иска да я гледа приятел. Ти склонен ли си да ни приемеш като гости?

Тази двайсет и пет зарядна пушка беше моята най-добра закрилница, но същевременно и представляваше опасност за мен, тъй като всеки искаше да я притежава.

— Доверие ли ми нямаш? Знай тогава каква последица има това!

Плесна с ръце.

Пляскането беше знак. Долових зад нас някакъв шум, сякаш трънената стена се раздвижи. Бързо се обърнах. Стената беше изчезнала и вътре нахлуха десет-дванайсет въоръжени воини. Предните вече стояха току до нас. Поисках да отскоча назад и да насоча карабината. Но беше твърде късно, защото исполинът, който ни беше пуснал да влезем и на когото бях обърнал гръб, грабна дръжката на изготвяното копие и ме хлопна по главата по такъв начин, че се сринах.