Кюрдският кръст

Тук вече на нищо не можех да се надявам и нямаше какво повече да търся. Трябваше да разчитам само на себе си и на Халеф. Хукнах отново. Моето идване беше влошило положението — можеше да се приеме, че Юсуф Али и жена му само ще забъркат някоя глупост. Не ме беше грижа, че входът стоеше отворен и остана отворен след мен. Заспусках се по стръмния склон с възможно най-голямата бързина и мислех трескаво по какъв начин бе осъществимо спасението. Често се сгромолясвах и си дерях облеклото и кожата, но не обръщах внимание на тези неща. Със стигането при реката първата ми работа бе да си натопя главата, защото окото ми гореше като огън… огън, аха, това бе спасителната дума! Да, само чрез огън можеше да бъде освободен Хюсеин Иса, а аз се бях снабдил от Ревандуз с шебхайта13 и имах една кутийка в пояса си.

Докато газех водата, горе при мир махмалли отекна ликуващ крясък. Нима бяха пленили родителите на Хюсеин Иса? Побързах неспокойно нататък и скоро чух ожесточен кучешки лай. Сега може би всичко беше изгубено! След като са открили двамата, враговете сигурно са сметнали, че и други мир юсуфи има наблизо, и са побързали да пуснат хрътките си. Ако те намереха Халеф! А аз трябваше да стигна горе и имах само ножа си! Много бе важно колко са кучетата. С едно или две се надявах да се справя без барут и куршуми. Изстрелите засега трябваше да се избягват, тъй като те преждевременно щяха да издадат нашето присъствие.

Всички тези разсъждения ми минаха през главата, докато се катерех с най-голяма бързина. Лаят престана, което донякъде ме успокои. Най-после, най-после стигнах горе при явора.

— Халеф, горе ли си още? — попитах.

— Да, говори по-тихо и се качи бързо — заради кучетата!

След няколко секунди седях горе при него.

— Всичко свърши, сихди! — каза ми той. — Погледни нататък!

Прониза ме страх, какъвто още не бях изпитвал. Хюсеин Иса висеше на кръста, а родителите му бяха вързани долу за стеблото.

— Ще умре ли? — попита Халеф. — Вече четвърт час виси. Веднага след окачването му неговите родители поискаха да ги пуснат.

— Глупците! По какъв начин е захванат?

— С ремъци.

— Прободоха ли го?

— Не.

— В такъв случай няма да умре за един ден. Отказана ми бе помощ. Но ние двамата ще го измъкнем, а заедно с него и родителите му, драги Халеф. Как стоят нещата с кучетата? Колко са и къде са се дянали?

— Три са. Бяха пуснати навън веднага след появата на родителите. Полаяха малко, после замлъкнаха. Тичат постоянно около ограждението, но не са ме усетили. Имат лоши носове.

— Носовете са им добри, стига само да бъдат насочени на дирята. Чуй!

Ненадейно притича едно куче. Не бяха дресирани да се държат вкупом и това ме зарадва.

— Слушай сега плана ми! — продължих. — Преди всичко трябва да бъдат отстранени животните. Ще слезем. Не бива да стреляме. Ти ще застанеш зад мен. Когато някое пристигне, аз ще го уловя, ще го задържа здраво, а ти ще го намушкаш в сърцето.

— Не, сихди, не! Те ще ти откъснат гръцмуля от шията!

— Не се безпокой за мен! Тези псета не могат да ми навредят. Само да можех да виждам с двете очи! Ще пристъпим към дело, след като умъртвим кучетата, и то с помощта на огъня. Ща запалим на това място сухото ограждение, за да отклоним вниманието от срещуположната страна, където виси Хюсеин Иса.

— Мир махмалли ще го пречукат, преди да тръгнат насам.

— Аз ще им попреча с карабината си.

— От тази страна ли ще бъдеш?

— Ще бъда отсреща в прохода, който прорязахме. За да се разгори пожарът в подходящия миг, аз трябва да отида отсреща с карабината, а ти да останеш тук. Ще запалиш сухите клони веднага щом чуеш три пъти да излайва чакал. Ще имаш грижата да лумне бързо и да не може да бъде изгасен. После пристигаш при мен.

— Ще подклада няколко огнища — три… четири… пет.

— Ето ти кибрит, а сега ела!

Слязохме. Аз си съблякох сетрето, навих го на руло и го намотах плътно около врата си. Халеф си извади ножа. Малко след това чухме отляво пъхтене.

— Внимавай… идва едно! — предупредих хаджията, който застана трескаво зад мен.

Горящите в бивака огньове хвърляха слабо сияние насам, така че можеше да се различи едно животно с необикновения ръст на хрътка от кюрдска порода. Пъхтенето бързо приближаваше. Кучето пристигаше в галоп. Видя ме, спря за миг и се изстреля с мощен скок към гърдите ми, без звук да издаде. В същия миг аз разперих ръце, приведох се напред, за да не бъда съборен от животното, и точно когато поиска да ме захапе, обгърнах врата му. Зъбите му се впиха в навитото сетре, но не можаха да ме наранят. Аз от своя страна притиснах врата и главата му към гърдите си с такава сила, че дъхът му секна и тялото се отпусна вяло.

— Мушкай сега, Халеф!

Хаджията заби ножа четири-пет пъти в ребрата на животното. Аз пуснах кучето и то остана неподвижно.

— Хамдулиллах, успяхме! — отдъхна облекчено Халеф. — Не го считах за възможно, сихди. Ако другите…

— Тихо! — прекъснах аз словоизлиянията му. — Пак идва едно, този път отдясно.