Клуб „Кемъл“

— Ах ти, флиртаджия! — плесна го по рамото Рубън.

— Браво, Милтън — усмихна се Стоун. — Къде се запозна с нея?

— В психиатричната клиника. И тя е тяхна пациентка.

— Разбирам — кимна Стоун и се обърна на другата страна.

— Това е чудесно — дипломатично подхвърли Кейлъб.

Минаха под Кий Бридж и продължиха на юг, следвайки завоя на реката. Стоун беше доволен от гъстата мъгла, която ги правеше невидими за евентуалните наблюдатели на брега. Федералните власти се отнасяха строго с нарушителите. Пред очите му бавно изплува късче суша.

— Малко надясно, Рубън.

— Предлагам следващия път да се съберем пред Линкълн Мемориъл — задъхано рече гигантът и натисна греблата. — Поне няма да се потя толкова.

Лодката заобиколи западния край на острова и навлезе в тясната водна ивица, известна като Малкия канал. Наоколо беше пусто. Направо не беше за вярване, че само преди пет минути бяха зърнали кубето на Капитолия.

Слязоха на брега и издърпаха лодката към близките храсти. Тръгнаха през гората в индийска нишка. Начело, обзет от прилив на енергия, крачеше Стоун. Тази вечер му предстоеше много работа.

5

Латвийската делегация най-сетне се оттегли и Алекс Форд моментално си намери превоз до свърталището на федералните ченгета, което се намираше недалеч от Вашингтонското оперативно бюро. Заведението се наричаше Бар „Извънредно дежурство“ — едно име, което едва ли говореше нещо на обикновените граждани, но имаше съвсем конкретен смисъл за пазителите на реда.

Ставаше въпрос за специфична клауза в трудовия договор, според която всеки служител, който е на разположение минимум десет часа дневно за дежурство, изискващо значка, пистолет и значителна доза кураж, получава 25 процента добавка към основната заплата. Кръщаването на бара с това име се оказа великолепно хрумване от търговска гледна точка, защото още от първия ден на откриването си той беше буквално задръстен от мъже и жени със законно притежавано оръжие.

Алекс Форд влезе в заведението и започна да си пробива път към бара, зад който имаше витринка за десетките нашивки и значки на различните правоохранителни органи. Другите стени бяха украсени с рамкирани вестникарски изрезки, описващи героичните действия на ФБР, АБН, БАТОО и още редица подобни институции.

В момента, в който я зърна, на лицето му изплува усмивка въпреки решението да се държи хладно и сдържано в нейно присъствие.

— Мартини с „Бифийтър“ с лед, не с две или четири, а точно с три маслини — посрещна го с усмивка тя.

— Добра памет.

— Никога не поръчваш друго.

— Как ти вървят нещата в министерството?

Кейт Адамс беше единствената барманка, която работеше и като юрист в Министерството на правосъдието. Поне той не беше срещал други като нея.

— Криво-ляво — отвърна тя, докато му поднасяше питието. — Вероятно както и твоите в Сикрет Сървис.

— Чековете идват редовно и още съм жив — отвърна Алекс. — Повече не ми трябва.

— Май наистина трябва да повишиш изискванията си.

Кейт започна да бърше плота, а той я оглеждаше дискретно. Беше висока около метър и седемдесет, със стройно тяло и дълга до раменете руса коса. Имаше високи скули, чипо носле и добре оформена брадичка. Всичко у нея си беше наред, абсолютно класическо, ако човек не я гледаше в очите. Те бяха зелени и огромни, зад които според Алекс се криеше огнен нрав. В средата на трийсетте, неомъжена, с военен чин — Алекс бе проверил всичко това в базата данни за държавните служители, — тя изглеждаше поне с пет-шест години по-млада. Той самият изглеждаше точно на годините си, въпреки че косата му все още беше гъста и без нито един бял косъм.

— Виждаш ми се поотслабнал — подхвърли тя.

— След дежурство не оставам в хотелите, за да се натъпча с безплатна храна — отвърна той. — Освен това работата ми е такава, че се движа, а не кисна в самолети по десет часа без прекъсване.

Вече няколко месеца редовно се отбиваше тук и си бъбреше с барманката. Много му се искаше да стигнат и по-далеч, но все не измисляше подходящ начин. Вниманието му изведнъж беше привлечено от ръцете й.

— Колко време си свирила на пиано?

— Какво? — изненадано го погледна Кейт.

— Възглавничките на пръстите ти са втвърдени — поясни той. — Като на пианистка.

— Или като на компютърен оператор — добави тя и сведе очи към ръцете си.

— Не. Клавиатурата наранява само връхчетата. А клавишите на пианото изискват натиск с цялата горна част на пръста. Но това не е всичко. Гризеш си ноктите. Имаш вдлъбнатина на нокътя на левия палец, белег от порязано на десния показалец, а лявото ти кутре е малко криво, вероятно от счупване в ранна възраст.

Кейт се втренчи в пръстите си и смаяно промърмори:

— Ама ти да не си експерт по ръцете?

— Всички агенти на Сикрет Сървис са експерти. Лично аз съм изкарал значителна част от живота си, разглеждайки ръце в различно хигиенно състояние, включително и на много места в чужбина.

— Защо?

— Защото хората убиват с ръце, Кейт.

— О!