Клуб „Кемъл“

Всъщност и двамата знаеха, че Бренан на няколко пъти бе на крачка от решението да го отстрани, „особено в началото“. Грей не беше от хората, които целуват задници, но все пак нямаше нищо против, ако се наложи, да целуне задника на лидера на свободния свят.

— Да не би да си подгонил и други като Ал-Зауахири? — попита Бренан.

— Това е един много особен случай, господин президент — каза Грей, който все още не беше наясно относно мотивите на Ал-Зауахири. Като ръководител на НРЦ много му се искаше да вярва, че стратегията на инфилтриране в терористичните организации и настройването на членовете им един срещу друг започва да дава своите плодове. Но по природа беше крайно подозрителен и това не му позволяваше да изключва алтернативите.

— Може — кимна Бренан. — Но ни направи нелоша реклама.

Грей отново изпита желание да каже каквото мисли. Шпионин ветеран, той беше служил при няколко президенти — в същността си нелоши хора, които почти не се отличаваха от Бренан. Но анализирайки поведението им на най-високия пост в държавата, Грей беше стигнал до заключението, че са далеч по-склонни да допускат грешки от обикновените граждани. Според него те бяха възпитани като мнителни и егоистични индивиди — качества, които впоследствие се каляваха и утвърждаваха в жестоките политически битки. Всички гръмогласно тръбяха, че действията им са насочени към всеобщото благо, към реализация на благородните цели на своите партии, но опитът на Грей сочеше обратното. В крайна сметка нещата опираха до трона, до онова свято място, наречено Овален кабинет.

Все пак, ако тази вечер Бренан изведнъж се строполеше мъртъв, мястото му щеше да бъде заето от един напълно компетентен вицепрезидент и държавата щеше да продължи да функционира. Според Грей, ако Бренан случайно загубеше предстоящите избори, Америка едва ли щеше да усети сътресение от факта, че неговият опонент е заел мястото му в Белия дом. Шефът на НРЦ прекрасно знаеше, че президентите не са незаменими, макар че повечето от тях бяха убедени в обратното.

— Няма нищо тревожно, господин президент — успокои го той. — Ако се появи някой нов Ал-Зауахири, вие ще научите това едновременно с мен.

Но Бренан беше твърде опитен политик, за да приеме безрезервно подобно твърдение. По силата на стара вашингтонска традиция шефовете на разузнаването винаги имаха тайни от своите президенти. Ала той беше достатъчно далновиден, за да предостави на Грей — една много популярна личност на политическата сцена — пълна свобода при управлението на повереното му ведомство. Защото обираше лаврите, разбира се. Картър Грей бе шпионин, а шпионите винаги криеха информация.

— Иди да поспиш, Картър — рече президентът, след като слязоха от „Звяра“. — Ще се видим утре.

От останалите коли се изсипаха цял куп сътрудници и съветници с помръкнали лица, очевидно недоволни от факта, че и в двете посоки шефът им беше предпочел компанията на Грей. Инцидентът с убитите терористи без съмнение беше кокал, подхвърлен на директора на НРЦ, но беше донесъл полза и на самия президент. По време на приема Грей ловко подплаши дарителите с дебели портфейли, запознавайки ги с обезпокоителни подробности за терористичните заплахи. В резултат на това издокараните в смокинги гости без колебание дадоха един милион долара за предизборната кампания на Бренан. Една сума, която напълно оправдаваше привилегията Грей да пътува насаме със стопанина на „Звяра“.

Броени минути по-късно Грей напусна Белия дом. Въпреки съвета на президента той нямаше никакво намерение да си ляга.

Четирийсет и пет минути по-късно Картър Грей стъпи на територията на Националния разузнавателен център в окръг Лаудън, Вирджиния. Той се охраняваше точно толкова строго, колкото и Агенцията за национална сигурност в Мериланд. Външната охрана беше поверена на две армейски роти, наброяващи четиристотин бойци. Никой от тях нямаше право да влиза в центъра освен при извънредно положение или природно бедствие. Самата сграда представляваше стъклена кула с великолепна гледка към хълмовете на Вирджиния. В действителност обаче тя беше напълно лишена от прозорци. Зад стъклените пана имаше дебели като на бункер стени от стоманобетон, облицовани с медни панели, през които не можеше да проникне нито човешко, нито електронно око. Зад тях работеха над три хиляди мъже и жени, въоръжени с ултрамодерна апаратура, които се грижеха за сигурността на Америка двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Другите разузнавателни агенции захранваха НРЦ с информация всяка секунда.