Клуб „Кемъл“

Погледът му се спря върху шестте папки, които чакаха на масата пред него. Четири от тях съдържаха сведения за хора от арабски произход като Ал-Омари, петата беше на един неонацист от Арканзас, а шестата съдържаше досието на Ким Фонг — член на група от Югоизточна Азия, която поддържаше връзки с известни терористични организации в Близкия изток. Според жаргона на тайните служби всички тези хора попадаха в категорията „затворници фантоми“. За тяхното задържане знаеха само Грей и неколцина от най-близките му сътрудници. Подобно на ЦРУ, Националният разузнавателен център разполагаше с тайни полувоенни формирования, пръснати по горещите точки на света. Една от задачите им беше да залавят и задържат под стража изявените врагове на Америка, без да им дават шансове за нормален съдебен процес.

Грей възнамеряваше да отправи предложението си към още няколко „затворници фантоми“, разбира се, като се опира на разузнавателните сведения за всеки един поотделно. Парите се оказаха решаващият аргумент за изненадващо голяма част от тях, вероятно защото богатите хора са далеч по-малко склонни да взривяват себе си и околните по религиозни или други причини. Но именно богатите манипулираха бедняците, тласкайки ги към подобни действия. Грей щеше да бъде доволен, ако дори половината от тези хора приемеха сделката, но се чувстваше длъжен да я предложи на всички.

Един час по-късно напусна сградата на НРЦ. Предложението му прие само онзи скинар в Арканзас, който взе на сериозно заплахата да бъде предаден на една известна антинацистка групировка, действаща в Южна Америка. И това се оказа единственият успех в тази дълга и трудна нощ.

Насилието ескалираше и от двете страни на барикадата. Колкото по-силно удряше едната, толкова по-жесток беше ответът на другата. Понякога му се струваше, че тази битка трябва да се води не от войници и шпиони, а от психолози и психиатри. Но лично той нямаше друг избор, освен да става всяка сутрин и да си върши работата.

Опря гръб на протърканата кожена седалка на джипа и затвори очи. За сигурността му се грижеше многобройната охрана, пътуваща в няколко други автомобила. Клепачите му се повдигнаха едва когато колата забави ход и под колелата й заскърцаха ситните камъчета на алеята пред скромния му дом.

Грей живееше сам, но не по свой избор. Влезе в къщата, отвори си една бира и се запъти към втория етаж, където възнамеряваше да поспи няколко часа. Но първо, както винаги преди да си легне, той взе двете рамкирани снимки, поставени над камината. Едната беше на Барбара — жената, с която беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Другата беше на единствената му дъщеря Маргарет, която всички наричаха Маги. Наричаха?! Така и не свикна да мисли за семейството си в минало време. Целуна снимките една по една, после внимателно ги върна на мястото им.

Легна и зачака. Този път ужасната тежест на депресията продължи по-малко от обикновено — едва трийсетина минути. Картър Грей потъна в дълбок сън. Пет часа по-късно отново щеше да е на крак, за да продължи единствената битка, която придаваше смисъл на живота му.

7

Нощната разходка неусетно отведе Алекс Форд до позната територия — номер 1600 на Пенсилвания Авеню. Сред брястовете между Белия дом и парка „Лафайет“ стърчаха солидни подвижни заграждения, които в случай на нужда можеха да бъдат демонтирани. Будките на охраната бяха малко зад тях, сполучливо замаскирани, за да не бият на очи като затворнически охранителни кули. Тук ключовата дума беше само една — сигурност. И щеше да присъства винаги, независимо от броя на засадените дръвчета и красивите цветни лехи.

— Здрасти, Алекс — поздрави го мъж в официален костюм, който се появи пред портала.

— Свърши ли ти дежурството, Боби?

— Да не би жичката на слушалката още да стърчи от задника ми? — усмихна се Боби. — Отивам си у дома, при жената и децата. Дано не са се изнесли, защото отдавна не съм ги виждал. Какво те води насам?

— Нали знаеш? Бил ли си веднъж лична охрана, отърване няма.

— Прав си. Вече започвам да броя дните до времето, когато ще виждам семейството си повече от веднъж годишно.

— Пак ли си в пътуващия екип?

— Аха — кимна Боби. — Вдругиден тръгваме. Ще стискаме ръце и ще произнасяме предизборни речи в Айова и Мисисипи, а после ще отскочим до Ню Йорк за церемонията по случай единайсти септември. Заради кампанията не ни достигат хора и сме принудени да искаме подкрепа от ВОБ. Те ще се въртят на триседмични смени, за да осигуряват ВИП охраната.

— Знам. Бюрото се опразни.

— Тая вечер Бренан пак спретна едно парти за набиране на средства. Поредното цункане срещу някой и друг долар. Аз обаче извадих късмет и си останах тук.

— Блазе ти.