Клуб „Кемъл“

Алекс си спомни за дребния инцидент в залата с базата данни на НРЦ. Симпсън бе казала на Хемингуей, че в личното й досие са сбъркали рожденото й място. Но нямаше грешка — тя бе родена в Атланта, а не в Бърмингам, откъдето беше семейството й. После си представи високите руси Симпсънови, които сравни с дребничката им тъмнокоса дъщеря. Вече имаше представа как е изглеждала съпругата на Стоун и това го убеди, че Джаки Симпсън и Бет Кар са едно и също лице.

— Пишеше го в досието й — смутено промърмори той.

Стоун разсеяно кимна.

— Мъчно ми е за теб, Оливър — прошепна Алекс и сложи ръка на рамото му.

— Не ме съжалявай, Алекс. В живота си съм вършил много неща, за които се мразя. Бих могъл да се оправдая, че съм ги вършил в името на родината, но не е кой знае какво оправдание, нали?

Приключил поредното съвещание с президента, Картър Грей крачеше по моравата пред Белия дом към чакащия го хеликоптер. Разговорът премина добре въпреки любопитните — и по негово мнение обезпокоителни — забележки на Бренан за промяна на политиката спрямо Близкия изток. Но тези мисли напуснаха главата му в момента, в който зърна човека, който се беше изправил от другата страна на оградата. Оливър Стоун махна с ръка към Рубън, който беше яхнал древния си мотоциклет на няколко крачки от него, после посочи на запад. Грей проследи движенията му и кимна.

Няколко минути по-късно лимузината му бавно се плъзна след мотоциклета. Както очакваше Грей, той се насочи към военното гробище „Арлингтън“. След броени минути двамата със Стоун се изправиха до надгробната плоча на Джон Кар, а охраната остана на почетно разстояние.

— Мога да ти отделя най-много десет минути, Джон — каза Грей.

— Името ми е Оливър Стоун.

— Все едно — нетърпеливо отвърна Грей.

— Пет минути ще бъдат предостатъчни.

— В такъв случай започвай.

— Как стана така, че дъщеря ми е била осиновена от Симпсън?

Грей беше леко изненадан от този въпрос.

— Както знаеш, Роджър Симпсън беше мой колега в ЦРУ — започна той. — Бяхме много добри приятели. Решението изглеждаше добро, тъй като те не можеха да имат деца. Съпругата ти нямаше никакви роднини, а аз не можех да зарежа детето на произвола на съдбата, въпреки че някои хора в управлението настояваха то също да бъде разстреляно. Нямах представа, че си жив, Джон.

— Не вярвам да си направил задълбочена проверка.

— Нямах нищо общо с това, което ти се случи. Не съм давал заповед за него, нито пък съм го оправдал. Просто спасих дъщеря ти от смърт.

— Но не направи нищо, за да предотвратиш нападението срещу мен и семейството ми, нали?

— А ти наистина ли си вярвал, че просто можеш да обърнеш гръб на всичко?

— Никога не бих предал родината си.

— Въпросът не е там.

— Напротив!

— Стига, Джон! — вдигна ръка Грей. — Това е стара история, минало.

— Част от твоето минало лежи там, където е погребана жена ти — отвърна Стоун и посочи вляво от себе си. — Нима си го забравил?

— Не смей да споменаваш името й! — рязко отвърна Грей. — Има ли нещо друго?

— Да, има. Искам да си подадеш оставката.

— Какво?! — смаяно примигна Грей.

— Веднага ще си подадеш оставката като директор на Националния разузнавателен център. Вече не си подходящ за този пост.

— Мъчно ми е за теб — поклати глава Грей. — Наистина ми е мъчно. Служил си вярно на родината и ако мога да помогна с нещо за по-добрите ти старини, със сигурност ще го направя.

— Ще проговоря, Грей. Ще разкажа на медиите всичко, което зная.

— Като какъв, ако смея да попитам? — погледна го със съжаление Грей. — Кой ще повярва на човек, който изобщо не съществува? Същото важи и за приятеля ти Рубън, който ми се струва по-непоправим дори от теб. Хубавичко си помисли, ако разчиташ на Алекс Форд да си отвори устата. Той едва ли ще съсипе кариерата си с обвинения срещу мен, а и е достатъчно умен, за да види последствията за страната от подобни разкрития. Затова се върни в малката си дупка, Джон. Пропълзи вътре и си остани там завинаги.

— Искам само оставката ти, нищо повече.

Грей поклати глава и понечи да си тръгне.

— Може би ще искаш да чуеш нещо, преди да си отидеш — подхвърли след него Стоун.

Директорът на НРЦ се обърна. В ръката на Стоун имаше малък касетофон.

Миг по-късно от него се разнесе собствения му глас, който кротко обясняваше защо президентът трябва да бъде ликвидиран в Планината на смъртта.

Стоун натисна стоп бутона в момента, в който Грей изкрещя:

— Как, по дяволите… — Видя клетъчния телефон, който Стоун вдигна насреща му, и озадачено млъкна.

— Един приятел ми го даде — спокойно поясни Стоун. — Снабден е със записващо устройство и аз, като добър шпионин, се възползвах от него. — Подаде му касетката и добави: — Ще бъда много доволен, ако утре сутринта си подадеш оставката.

Обърна се и започна да се отдалечава, после спря и подхвърли:

— И двамата служихме добре на родината, Картър. Но начинът, по който го правехме, вече е неприложим. И слава богу.

— Аз не съм фанатик, да те вземат мътните! — изкрещя с почервеняло лице Грей. — Аз съм патриот!

— Не си нито едното, нито другото, Картър.