Клуб „Кемъл“

И трудът му най-сетне започна да дава своите плодове. Последният детайл легна на мястото си съвсем наскоро, със „смъртта“ на Аднан ал-Рими сред хълмовете на Вирджиния. Тя даде ход на финалните приготовления. За целта привлече свой колега, когото познаваше и на когото вярваше. Неговата мотивация беше проста: парите. Хемингуей не го презря, защото това бе мотивацията на мнозина качествени хора, които не ставаха по-малко ефективни поради факта, че работят за пари.

Често му се искаше баща му да е жив, за да потърси съвета му. Въпреки че знаеше какво ще чуе: На погрешен път си, сине. Не го прави. Но Том Хемингуей щеше да го направи.

А каква бе всъщност неговата мотивация? Често си беше задавал този въпрос, особено след като планът му започна да се реализира. И беше стигнал до различни отговори. В крайна сметка реши, че не го прави за своята страна, не го прави и за Близкия изток. Правеше го за цялата планета, чиито шансове бързо намаляваха. А вероятно и в памет на баща си — човек на мира и разумния компромис, застигнат от насилствена смърт. Причината за тази смърт бяха именно невежеството и нетолерантността — онези два озъбени звяра, които заплашваха с унищожение целия свят.

Може би нещата наистина бяха толкова прости. И едновременно с това толкова сложни.

14

Тялото на Патрик Джонсън беше открито на другата сутрин от петокласниците на някакво училище в Мериланд, заведени на островчето от своите учители, които държаха да ги запознаят по-отблизо с живота на Теди Рузвелт. За съжаление децата научиха и за една друга, много по-страшна страна на живота.

По-късно същата сутрин Алекс Форд въртеше кормилото на пораздрънкания си служебен автомобил „Краун Виктория“ и се опитваше да отгатне какво го чака през новия работен ден. В това отношение Вашингтонското оперативно бюро на ФБР винаги можеше да предложи изненади. Неговият шеф не обичаше подчинените си с тясна специалност. Според него далеч по-полезни бяха агентите с опит във всички области от разнообразната дейност на Бюрото. В общи линии Алекс беше на същото мнение. През текущата седмица той вече бе успял да осъществи наблюдение над двама заподозрени, да убие няколко часа като придружител на арестанти, да се включи в охраната на няколко чуждестранни делегации, а веднъж да участва и в екипа, занимаващ се с натрапниците пред Белия дом.

Този екип беше част от Отряда за разузнаване и охрана към Сикрет Сървис и имаше задължението да реагира светкавично, ако някой застанеше на портала на Белия дом с молба да бъде приет от президента, което се случваше много по-често, отколкото си представяха обикновените граждани. Имаше един тип например, който се появяваше на всеки шест месеца и твърдеше, че това е неговият дом, който е незаконно присвоен. Анализаторите в Сикрет Сървис отдавна бяха установили, че подобни инциденти зачестяват при пълнолуние. Всеки такъв чудак задължително се радваше на вниманието на Сикрет Сървис, изразяващо се в среща с психиатър, а понякога и в кратко пътуване до затвора или психиатричната болница „Св. Елизабет“ в зависимост от преценката на агентите за душевното му състояние.

Алекс остави колата си на паркинга и влезе в сградата. Кимна на охраната — жена с яки бедра, после пъхна картата си в процепа до асансьора и се качи на четвъртия етаж, където бяха офисите на Градската следствена служба за финансови престъпления. Подобно на повечето ветерани във ВОБ, той прекарваше тук част от работното си време.

Службата работеше в тясно сътрудничество с щатските полицаи на Вирджиния и Мериланд, главно върху многобройните случаи на финансови измами. Това беше хубавата страна на работата. Лошата беше, че Градската служба за финансови престъпления имаше повече работа, отколкото можеше да поеме. Тя заемаше три етажа от сградата и Алекс се насочи към малката кабинка в дъното на просторната зала на четвъртия етаж, където беше скромното му работно място. Там го чакаше имейл от Джери Сайкс, заместник-директора на ВОБ, който го призоваваше веднага да се яви на шестия етаж.

Това не се случваше всеки ден. Дали пък снощи, по време на ареста на двамата обирджии на банкомати, не беше нарушил с нещо гражданските им права?

Взе асансьора до шестия етаж и тръгна по коридора, кимайки на колеги и познати. Дъската за дежурства на една от стените беше отрупана с малки, закрепени с магнит снимки на агентите, заети с текущи операции. Това беше един старомоден, но ефикасен начин за ориентация относно заетостта и местонахождението на хората. Разбира се, имаше и електронен списък, тъй като винаги се намираха шегаджии да разместват снимките и някой агент от Криминалния отдел изведнъж се оказваше в екипа на чиновниците от отдел „Кадри“.