Клуб „Кемъл“

— Всички ли са в график? — попита капитан Джак и почеса добре оформената си брадичка.

В Бренан действаха още няколко оперативни групи. Разбира се, властите биха ги нарекли терористични ядра, но за капитан Джак това бяха незначителни подробности. Американските оперативни екипи в чужбина също можеха да бъдат наречени терористични ядра, особено от хората, които ставаха жертва на техните действия. Той прекрасно знаеше това, защото бе участвал в много такива екипи. А истината се разкри пред очите му в момента, в който се отърси от патриотичната фразеология: човек с неговата подготовка трябваше да си вади хляба при онези, които плащаха най-добре. Тази несложна философия беше довела до коренни промени в живота му, станал по-прост и по-лесен.

Иранецът внимателно следеше текста, който течеше в чата.

— Всички са налице и докладват готовност — обяви той, помълча малко, после с изненада добави: — И жената напредва добре. Дори много добре.

Американецът се усмихна.

— Жените са много по-способни, отколкото допускаш, Ахмед. Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре.

— Остава да кажеш, че мъжете са по-слабият пол — намръщено отвърна Ахмед.

— Виждам, че си на крачка от онова, което се нарича мъдрост — промърмори капитан Джак и се изправи. — Нямаме много време до пристигането на авангарда.

— Ако работим двайсет и четири часа в денонощието, ще успеем — увери го Ахмед.

— Забравяш, че ходиш и на лекции — рече капитан Джак.

— Само на някои.

— Доскоро бях убеден, че само диктаторите кръщават населени места на себе си — обади се единият от афганистанците.

— Идеята не е на Бренан — усмихна се капитан Джак. — Инициативата е на местните, съвсем по правилата на демокрацията.

— И това не го прави диктатор, така ли?

— Всъщност въпросът изобщо не ме интересува — стана сериозен ръководителят на екипа. — Важното е да помним, че втори шанс няма да имаме.

Отсреща един лекар от спешна помощ крачеше по дългия коридор редом със служител на болничната администрация. Беше постъпил съвсем наскоро, посрещнат с отворени обятия от колегите си — главно заради хроничния недостиг на работна ръка в болницата. Очите му с тревога се спряха на въоръжения мъж, който дежуреше край вратата.

— Въоръжена охрана? — учудено попита той. — Наистина ли е необходима?

— Страхувам се, че да — сви рамене администраторът. — За шест месеца два пъти обраха лекарствения ни склад. Не можем да си позволим още един удар.

— Защо не ми съобщихте тази подробност, преди да подпиша договора?

— Защото нямаме особено желание да се шуми по темата.

— Бях убеден, че Бренан е едно мирно и спокойно градче — каза докторът.

— Такова е — увери го представителят на болницата. — За съжаление наркоманите са навсякъде. Надяваме се, че охраната ще ги държи по-далеч от нас.

Докторът погледна през рамо към въоръжения мъж до стената. От изражението му личеше, че не споделя оптимизма на колегата си.

Облеченият в униформа Аднан ал-Рими, чиято външност беше коренно променена след „смъртта“ му във Вирджиния, изчака двамата да изчезнат зад ъгъла, след което тръгна към противоположната част на болницата. В момента по улиците на Бренан се разхождаха много „покойници“ като него.

12

В околностите на Бренан се издигаше доста занемарен търговски център, в който беше наета малка част от помещенията — заложна къща, офисите на няколко дребни семейни фирми, адвокатска кантора за освобождаване под гаранция и закусвалня, предлагаща печени пилета. Всички останали помещения бяха свободни, с изключение на едно, което в момента се ремонтираше и прозорците му бяха облепени с хартия. На практика ремонтът изобщо не беше започнал и едва ли някога щеше да завърши.

Зад шперплатовата преграда в дъното на магазина стояха двама араби. Единият беше инженер по медицинска апаратура, а другият химик, въпреки че и двамата имаха допълнителни специалности. Третият присъстващ беше бивш член на американската Национална гвардия, който седеше на един стол и тревожно оглеждаше инструментите, подредени на дълга маса до стената — гаечни ключове, отвертки, електрически кабели и друго, по-сложно оборудване. Очите на бившия гвардеец бяха заковани върху мястото, където би трябвало да се намира дясната му ръка. Върху чукана при китката беше надянато метално гнездо, от което стърчаха пет лъскави жици.

— Повече болки няма да има — заяви успокоително инженерът.

Мъжът на стола кимна, въпреки че по челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Отпуснете се — посъветва го химикът и сложи ръка върху рамото му.

Инженерът извади някакъв предмет от продълговата кутия и го вдигна пред очите си. Приликата му с човешка ръка беше почти съвършена.