Клуб „Кемъл“

В дървото под надписа беше издълбан президентският профил, при това доста сполучливо. Мъжът на дясната седалка се ухили, погледна към двамата си спътници и вдигна ръце във въображаема позиция за стрелба. „Дум, дум, дум!“ Трите „изстрела“ попаднаха в главата на най-могъщия човек на планетата.

Микробусът се насочи към центъра. С население от петдесет хиляди души и бързо превръщащо се във вилна зона на Питсбърг, градчето хранеше надежди за нов просперитет — надежди, които се подкрепяха от допълнителните работни места и усиленото строителство в околностите му. Но най-голямата от тях беше свързана с факта, че тук се е родил настоящият изключително популярен президент на Съединените щати.

Скоро стигнаха до жилищния блок, който се намираше на една пряка от главната улица. И тримата бяха високи и слаби, а стройните им фигури бяха сигурно свидетелство, че избягват западния начин на хранене, изобилстващ от мазнини и въглехидрати. Всички бяха араби, въпреки че бяха направили необходимото да скрият този факт. Бяха гладко избръснати и носеха типичните за студентската общност дрехи — торбести джинси, пуловери и маратонки. По документи също се водеха студенти: бяха се записали за редовно обучение в техническия факултет на местния общински колеж. На практика всеки от тях вече притежаваше задълбочени познания в определени научни области, най-вече свързани с атмосферното налягане, посоката и силата на въздушните течения, а също така и в други, по-езотерични сфери като ефекта на Кориоли и жироскопите.

Двама бяха от Афганистан и наближаваха четирийсет, въпреки че изглеждаха далеч по-млади. Третият беше трийсетгодишен иранец. Но за преподавателите и колегите си в колежа те бяха от Индия и Пакистан. По време на престоя си в САЩ разбраха, макар и с леко учудване, че за повечето местни жители понятието „близкоизточен произход“ се простира върху повече от три милиарда души — от индийци до мюсюлмани, без никакво отношение към конкретна националност или етническа принадлежност. Което беше добре дошло, тъй като присъствието им се приемаше за нормално дори в малко градче като Бренан. През последните десетина години страната беше залята от мощен поток пришълци с „близкоизточен произход“, насочен главно към големите градове и околностите им. Голяма част от нововъзникналите фирми в Бренан бяха собственост на саудитци, пакистанци и индийци — скромни и работливи хора.

В апартамента ги чакаше мъж, който гледаше през прозореца и сякаш не им обърна внимание.

Човекът наближаваше шейсет, но тялото му беше също така стегнато и стройно. За разлика от младежите той беше чистокръвен американец и ръководител на малката група — факт, който пролича от уважението, което му засвидетелстваха новодошлите, наричайки го почтително „капитан Джак“. Бе избрал този псевдоним на базата на предпочитаната си марка алкохол, а младежите никога нямаше да узнаят истинското му име. Живееше в околностите на Бренан, в къща под наем на пътя за Питсбърг. Официалната причина за появата му тук беше търсене на терен за „бизнеса“, който възнамеряваше да започне. Това оправдаваше честите му обиколки из района, по време на които оглеждаше различни по големина и качество парцели.

Вдигнал бинокъл пред очите си, капитан Джак наблюдаваше Мърси Хоспитал отвъд улицата. Построена непосредствено след Втората световна война, болницата представляваше нисък, боядисан в бяло бетонен куб, лишен от всякакви архитектурни качества. Беше единствена в района и именно това беше причината за интереса му към нея.

В задната й част имаше рампа за линейки, но входът беше тесен, а разстоянието до приемното отделение — твърде дълго. По тази причина повечето автомобили за спешна помощ сваляха пациентите си пред входа, откъдето ги поемаха санитари с инвалидни колички или носилки. Това беше важна подробност за капитан Джак — толкова важна, че се беше постарал да направи 24-часов видеозапис на дейността по приемане и изписване на пациентите. Разполагаше и с плановете на болницата и беше запознат с всичките й входове и изходи.

Очите му проследиха появата на поредната линейка, чийто пациент беше прехвърлен на количка и вкаран през главния вход. Траекторията е отлична, помисли си капитан Джак. Обърна се и седна на близкия стол. Единият от новодошлите включи лаптопа си, а другите започнаха да разлистват инструкциите за употреба на разнообразното оборудване.

— Какво ново? — попита той.

— Прехвърлихме се в друг чат — отвърна иранецът с лаптопа и погледна към листчето, залепено до екрана. — Тази вечер ще дават „Отнесени от вихъра“.

— Не е сред любимите ми филми — язвително каза лидерът на групата.

— Какво му е толкова хубаво на духащия вятър? — вдигна глава единият от афганистанците.

Бяха избрали кино чат, предлагащ петдесетте най-хубави филма в историята на киното. По-скоро в американското кино. Вероятността секретните служби да следят група кино маниаци, които си разменят глупости в мрежата, беше нищожно малка, затова и системата им за кодиране беше сравнително проста. А на другия ден просто щяха да се прехвърлят на нов филм.