Клуб „Кемъл“

Стоун успокоително докосна ръката на Милтън, после направи крачка напред и клекна до него. Очите му се спряха върху лицето на Патрик Джонсън. Беше млад човек, въпреки че смъртта вече беше влязла в правата си и чертите му започваха да се състаряват. Ръката му внимателно обгърна раменете на Милтън.

— Вече не можем да му помогнем, приятелю. Но ако онези се върнат, утехата, която търсиш в броенето, бързо ще отиде по дяволите. — Помълча малко, после рязко добави: — Те имат пистолети, за бога! А ние нямаме!

— Не обичам насилието, Оливър — простена Милтън, притисна раницата до гърдите си и насочи показалец към лицето на убития. — Не обичам това.

Изправиха се едновременно и бавно тръгнаха по пътеката. Рубън ги последва с въздишка на облекчение.

Уорън Питърс — този, който застреля Патрик Джонсън, изведнъж се закова на място.

— Мамка му! — прошепна той.

— Какво? — попита Тайлър Райнке и нервно се огледа. — Полиция?

— Не, но щяхме да допуснем фатална грешка — отвърна Питърс, наведе се и напълни шепата си с камъчета и влажна пръст. — Като го потапяхме, водата със сигурност е измила и подметките му. Които не бива да са чисти в случай, че е вървял през гората към паметника. ФБР няма начин да пропусне този факт.

Забързаха по обратния път. Не след дълго се надвесиха над трупа и Питърс старателно зацапа с кал подметките му.

— Отлично хрумване — погледна го с уважение Райнке.

— Направо не ми се мисли какво щеше да стане, ако се бяхме издънили! — отвърна с гримаса Питърс, понечи да се изправи и изведнъж замръзна.

— Пресвети боже! — простена през стиснати зъби той и посочи крайчеца на предсмъртното писмо, което се подаваше от якето на жертвата. — Помня, че го напъхах дълбоко, защото не исках да бъде прекалено явно. Но защо сега се показва? — Очите му изпитателно се вторачиха в Райнке.

— Може би някое животно го е надушило — сви рамене Райнке.

— След броени минути? И защо това животно ще се интересува от хартията, а не от мършата?

Изправи се, извади фенерчето и се зае да оглежда паважа наоколо.

— Сигурно си забравил как точно си го пъхнал — изправи се до него Райнке. — Или не си го мушнал толкова дълбоко, колкото си мислиш.

Питърс не обърна внимание на думите му и продължи огледа. Секунда по-късно отново се закова на място.

— Сега пък какво? — нетърпеливо попита партньорът му.

— Чуваш ли нещо?

Райнке напрегна слух, после ченето му увисна.

— Някой тича! — изръмжа той и ръката му се стрелна в противоположната посока на тази, от която бяха дошли. — Натам!

Измъкнаха оръжията си като по команда и хукнаха след тропота от бягащи крака, който ясно се долавяше в мрака.

10

Стоун и останалите скочиха в лодката и панически започнаха да се отдалечават. Мъглата вече беше гъста и затрудняваше навигацията. Намираха се на не повече от три метра навътре в Малкия канал, когато двамата убийци изскочиха на брега и ги видяха.

— Греби здраво и сниши глава — заповяда Стоун, но Рубън едва ли се нуждаеше от подкана. Широките му рамене са раздвижиха от херкулесовото усилие, а ръцете му бързо изстреляха лодката към средата на канала.

— Главите долу! — обърна се към останалите Стоун. — Кейлъб, свали си шапката!

Всички се наведоха, а Кейлъб смъкна бомбето и го мушна между треперещите си колене. Милтън възобнови броенето в момента, в който се качи на лодката. Двамата на брега стреляха по веднъж, но мъглата попречи на точността им. Куршумите цопнаха във водата на близо половин метър от лодката.

— Греби, Рубън, греби! — простена ужасено Кейлъб и почти легна на дъното.

— Какво си мислиш, че правя, по дяволите? — изръмжа в отговор гигантът, по чието лице вече се стичаха вадички пот.

Онези на брега се прицелиха и стреляха отново. Този път бяха по-точни и от греблото на Стоун се разлетяха трески. Една от тях се заби в ръката му и от нея покапаха капчици кръв. Той побърза да я увие с кърпата си — същата, с която беше претърсил дрехите на Патрик Джонсън.

— Оливър! — ужасено изкрещя Милтън.

— Нищо ми няма — побърза да го успокои той. — Стой си на мястото.

Двамата стрелци се обърнаха и изчезнаха в гората, вероятно осъзнали, че оръжията им се безполезни.

— Отиват да вземат лодката си! — предупредително се обади Стоун.

— В такъв случай имаме проблем, защото лодката им е с мотор — задъхано отбеляза Рубън. — Греба здраво, но в резервоара ми няма много гориво.

— Кейлъб, хващай греблото — заповяда Стоун. — Аз ще остана на другото.

Рубън се оттегли и двамата загребаха с удвоени усилия.

Обикновено тръгваха на север по реката и спокойно стигаха до мястото, от което бяха потеглили. Но сега единствената им цел беше час по-скоро да се доберат до сушата, което означаваше да гребат право на изток. Не след дълго подминаха западния край на островчето и завиха по посока на Джорджтаун.

— Мамка му! — изръмжа малко по-късно Рубън, пръв доловил от мястото си на кърмата пърпоренето на извънбордовия мотор. — Гребете яко, защото тези типове дават газ до дупка!

После, видял, че Стоун и Кейлъб са на края на силите си, той ги избута от напречната дъска и хвана греблата.

— Мисля, че ни настигат — задъхано рече Кейлъб.