Клуб „Кемъл“

Двама души мъкнеха нещо тежко, увито в найлонов чувал. Единият беше висок, слаб и рус, а другият — нисък, дебел и мургав. Пуснаха товара на земята и разтвориха чувала. Показа се плътно овързаното тяло на мъж. Двамата мъже извадиха фенерчета и започнаха да се оглеждат. За щастие Стоун навреме усети намеренията им и направи знак на приятелите си да клекнат ниско в храстите.

Уверили се, че мястото е чисто, непознатите се върнаха при пленника си. Единият дръпна лепенката от устата му и я пусна в джоба си.

Човекът издаде някакви нечленоразделни звуци. Изглежда, беше пиян.

Ниският измъкна револвер от джоба на якето си, а другият се зае да развързва жертвата. После извади от един сак полупразна бутилка, разплиска част от съдържанието по дрехите на пияния и около устата му и я тикна в ръцете му.

Усетил, че Рубън се готви да хукне през храстите, Стоун го натисна по рамото да не мърда. Вторият мъж на площадката също беше въоръжен — затъкнатият в колана му пистолет се виждаше съвсем ясно. Членовете на клуб „Кемъл“ нямаха никакви шансове. Ако се покажеха, си подписваха смъртната присъда.

Междувременно ниският мъж с револвера надяна гумени ръкавици, клекна до пленника и сложи оръжието между пръстите на дясната му ръка. Нещастникът отвори очи, вероятно усетил хладината на метала.

— Недейте! — внезапно проплака той. — Съжалявам за всичко, недейте!

Ниският светкавично напъха револвера в устата му и натисна спусъка. При трясъка всички членове на клуб „Кемъл“ стиснаха очи.

След известно време ги отвориха, за да проследят развоя на събитията пред паметника. Убийците оставиха оръжието и бутилката в близост до трупа, към които прибавиха и някаква найлонова торбичка, която измъкнаха от сака си. Аранжировката приключи с лист хартия, който пъхнаха в якето на убития.

Двамата се изправиха и отново огледаха околността. Това принуди членовете на клуба мигом да залегнат в храстите. Минута по-късно убийците се оттеглиха и стъпките им бавно заглъхнаха по посока на брега. Стоун сложи пръст на устните си и предпазливо се насочи към паметника. Останалите го последваха.

Рубън приклекна до трупа и поклати глава.

— Поне е умрял веднага — прошепна той. — Което, разбира се, е слаба утеха предвид факта, че беше убит… — Очите му се преместиха на бутилката: — „Дюърс“. Напоили са го до несвяст.

— Виж дали има документи — подхвърли Стоун.

— Не бива да докосваме нищо — обади се с треперещ глас Кейлъб.

— Прав е — съгласи се Рубън и хвърли поглед към Милтън, който енергично размахваше ръце, очевидно борейки се с пристъпите на хроничното си заболяване. — Колкото по-скоро си вдигнем чуковете от това място, толкова по-добре.

Стоун клекна до него.

— Станахме свидетели на екзекуция, маскирана като самоубийство, Рубън — настоятелно прошепна той. — Тези типове бяха професионални убийци и аз много искам да знам коя е жертвата им и причините да я ликвидират. — Извади кърпа, уви я около ръката си и сръчно прерови джобовете на убития. Намери портфейла му, разтвори го и се втренчи в шофьорската му книжка. Рубън щракна запалката си и поднесе пламъчето й под снимката.

— Патрик Джонсън, домашен адрес в Бетезда — прочете Стоун и измъкна листа, който убийците бяха напъхали в якето. — „Съжалявам, но ми дойде твърде много. Не мога да понеса всичко това. Друг начин просто няма. Прощавай.“ — прочете съдържанието й той. — Подпис: „Патрик Джонсън“.

Кейлъб свали шапката си и зашепна молитва.

— Почеркът е съвсем четлив — отбеляза Стоун. — Полицията лесно ще установи, че прощалното писмо е било написано, преди този нещастник да изпадне в алкохолно вцепенение.

— Малко преди да го застрелят, пак каза, че съжалява — подхвърли Рубън.

— Според мен съжаляваше за нещо друго — поклати глава Стоун. — А този текст е просто уловка, за заблуда на полицията.

Върна бележката на мястото й и ръката му докосна нещо твърдо. Измъкна го и се втренчи в червената значка, която мътно проблясваше в мрака.

— Какво е това? — попита Рубън и отново щракна запалката.

— Хей, ами ако онези се върнат? — тревожно прошепна Кейлъб.

Стоун остави значката на мястото й и опипа дрехите на жертвата.

— Подгизнал е целият — установи той.

— А това какво е? — Рубън посочи найлоновата торбичка, оставена на крачка от тялото.

Стоун се замисли за момент, после с въздишка отвърна:

— Мисля, че се досещам. За мокрите дрехи също. Но Кейлъб е прав, трябва да се махаме оттук.

Установиха, че Милтън не е сред тях едва след като направиха няколко крачки по пътеката. Върнаха се и го завариха да брои на глас, клекнал с протегнати ръце над трупа.

— Хайде, Милтън, трябва да вървим! — напрегнато го повика Кейлъб.

Но Милтън беше толкова травматизиран, че не го чу, и продължи да брои.

— О, по дяволите! — изпъшка Рубън. — Дайте да броим заедно с него, докато онези се върнат и ни почерпят с по един оловен бонбон!