Клуб „Кемъл“

На метър вдясно от него падна куршум, който потвърди думите му и го накара да се просне до Милтън.

Разнесе се втори изстрел. Стоун се наведе, а Рубън издаде сподавен вик.

— Рубън?

— Нищо ми няма, само драскотина — успокоително отвърна гигантът. — Просто бях забравил колко силно щипе! — Замълча за миг, след което добави мрачно: — Пипнаха ни, Оливър. Тази нощ ще се радват на цели пет трупа!

Стоун хвърли поглед към разредените светлини на спящия Джорджтаун. Въпреки че тук реката беше доста по-тясна, мъглата несъмнено би попречила на всеки, който би проявил интерес към събитията в средата на течението. Обърна се назад. Лодката на преследвачите бързо се приближаваше. В главата му се мярнаха откъслечни картини от разправата на острова — бърза, делова и лишена от всякакви емоции. Представи си как дулото на пистолета потъва в устата му и по лицето му пробяга неволна гримаса.

Внезапно моторната лодка направи остър завой и започна да се отдалечава.

— Какво, по… — изненадано заекна Рубън.

— Тихо! — вдигна ръка Стоун и напрегна слух. — Сигурно е патрулният катер, който идва от юг…

— Полицията? — попита с надежда в гласа Кейлъб. — Трябва веднага да им привлечем вниманието!

— Не! — твърдо отсече Стоун. — Искам да останете по местата си и да запазите тишина. Рубън, спри да гребеш.

Гигантът го погледна озадачено, но се подчини. Греблата увиснаха над водата.

— Ще извадим дяволски късмет, ако не ни нацелят в тая мъгла! — промърмори той.

Вече всички чуваха боботенето на мощния мотор. После от мъглата изплуваха сигналните светлини на патрулния катер, който мина на някакви си десетина метра от тях. Полицаят на носа не би могъл да чуе извънбордовия двигател на убийците, защото катерът издаваше далеч по-силен шум. Още по-малко пък да види гребната лодка, която напълно се сливаше с мрака. Затаили дъх, членовете на клуба „Кемъл“ гледаха как катерът бавно изчезва надолу по течението. Изчакаха още минута-две, след което Стоун вдигна глава.

— Хайде, Рубън, закарай ни на брега.

— Защо не пожела да се обърнем към полицията? — изправи се от дъното на лодката Кейлъб.

Стоун отговори едва когато от мрака изплува назъбената крайбрежна ивица.

— Защото сме на борда на лодка, която не е наша, и се връщаме от забранено пътуване. На остров Рузвелт беше убит човек и тялото му остана там. Ако съобщим на полицията, че сме станали свидетели на убийство, означава да признаем, че сме били там. А след това би трябвало до докажем твърдението си, че двама мъже са се опитали да ни убият.

— Но нали те раниха теб и Рубън? — надигна се от мястото си и Милтън.

— Става въпрос за драскотини, за които няма доказателства, че са били причинени от куршуми. От всичко това следва и най-вероятното заключение на полицията — на острова има труп, който е закаран там с лодка. А единствената лодка наоколо е нашата, тъй като онази с убийците вече е далеч. Ние не сме сред хората, които могат да спечелят доверието на полицията. Какво според теб ще бъде тяхното заключение, след като чуят историята ни?

— Ще ни арестуват и ще хвърлят ключа от килията в реката — каза Рубън, докато превързваше драскотината на ръката си с парче от старата си риза. — Много ми се иска да разбера как онези мръсници разбраха, че сме там…

— Сигурно са ни чули — сви рамене Стоун. — Или са се върнали по неизвестни причини и са забелязали нещо нередно. Може би не съм пъхнал бележката на точното й място.

— Не каза какво означава онази значка — подхвърли Кейлъб.

— Агентите на Сикрет Сървис носят такива на реверите си.

— Мислиш, че онзи нещастник е бил агент? — попита Рубън, насочвайки носа на лодката към песъчливия бряг.

— Нещо такова — промърмори Стоун и замълча многозначително.

Замислени над чутото, останалите издърпаха лодката и я скриха в канавката край каменния вълнолом.

— А сега какво? — попита Рубън, когато поеха по една от тесните улички.

— Първо, трябва да разберем кой е убитият — започна да прегъва пръстите си Стоун. — Второ, защо го убиха и трето, кой го уби.

— А пък аз си мислех, че няма нищо по-шантаво от идеята ти да свалим Картър Грей — смаяно го изгледа Рубън. — За бога, човече, чуваш ли се какво говориш?

— Чувам се — безстрастно отвърна Стоун.

— Но защо изобщо трябва да предприемаме нещо? — попита Кейлъб.

— Защото хората, които убиват толкова хладнокръвно, обикновено премахват уликите. Следователно ще направят всичко възможно да ни открият и ликвидират. Вече ви обясних защо не можем да се обърнем към полицията. Затова най-настоятелно предлагам да…

— Да ги пипнем, преди те да са ни пипнали — изпревари го Рубън.

Стоун мълчаливо продължи да крачи напред, следван от останалите членове на клуб „Кемъл“.

11

Микробусът излезе от завоя. Насреща му блесна табела с трийсетсантиметрови светлоотразителни букви: