Към пропаст

Георги. Не знам къде, но предполагам — при проклетите адамити. Позволи ми да я диря, доде е време.

Александър. Щом е тъй работата, ти не си нужен. Един смутен мъж не е годен за никакво важно послание. Ще пратя Тихомира. Върви, търси я, тя и трети път ще избяга. Земи със себе си и три кумански конника.

Георги. Благодаря, милостиви царю! (Покланя се и излазя.)

Александър(ходи малко намръщен). Еретици, богомили, адамити! От тях гъмжи царството. Що да сторя? С меч се изтребва една войска, въоръжена със саби, лъкове и копия. Но душите как ще убиеш? С чума как се бориш? Аз не мога да мисля сега за това… аз не мога да мисля за нищо друго. (Излазя отляво. Отдясно влазят Сара и Красимира.)

Явление 4

Сара и Красимира, после Василиса

Красимира(като идат насам със Сара, обгърнала я дружески с дясната ръка.) И ти го обичаше?

Сара. Обичах го. Той често минуваше край нашата къща, Красимир о, и аз чаках да го видя. Когато ми предложи да се покръстя и да се земем, аз се съгласих с радост. Искаха ме прости евреи, по-добре болярин. Ако татко се възпротивеше, щяхме да бягаме във Влашко… Но после…

Красимира. После… видя те и хареса те Александър, мярна ти се короната на царица пред очите и ти забрави обичания…

Сара. Драга Красимиро, коя девойка би постъпила другояче? Да бъдеш царица, да ти се покланя цял народ!

Красимира. И така короната изтика из сърцето ти любовта?… И ти съвсем изстина към Рад Лупу?

Сара(начумерено). Аз не искам да го срещам, аз се боя вече от него… (Влазя отляво Василиса и се спира на известно разстояние от тях.)

Красимира. Но той са̀ страда за тебе.

Сара. Нека ме забрави. Аз сега принадлежа на Александра. И Александър ме люби.

Красимира(гледа я малко). Зафърли младият и прегърна стария… Презря оногова, с когото можеше да блаженствуваш, и зе оногова…

Сара…с когото можа да царувам…

Красимира. Та ти по сметка любиш?

Сара(усмихната). Аз съм еврейка. От баща си съм научила по сметка да живея и по сметка всичко да върша. Мен ми беше противен живота у бащини ми и аз исках да найда по-добро при Рад Лупу; но видях още по-добро при Александра… (Разпалено.) Да, искам да бъда царица, искам да блестя в палата, Красимиро; да видя, че ми се покланят до земята тия горди боляри, които сега ме гледат със зле прикрито под външното почитание презрение… И еврейките, които ми завиждат и ме мразят, искам да се пукат. Когато стана царица, ще си завират главите в калта да цалуват полата на багреницата ми… Царица, знаеш ли какво е това нещо?… Слава, диаманти, власт и завистта на всичките жени.

Красимира. Но ти не можеш да обичаш един беловлас човек… У тебе има сърце.

Сара(отдръпва се и я пронизва с поглед). Красимиро, и у тебе го има, но ти беше любовница Александру цели две години! Ти тогава се не сети да се питаш дали има у тебе сърце… когато те обсипваха с милост и скъпи дарове.

Красимира. Разлика голяма. Саро, аз не менявах вярата си, а ти ще промениш своята.

Сара(живо). Моята вяра? Що ми дава моята, еврейската вяра? Робство в бащината къща, бедност, унижение, тъмен живот… Моята хубост щеше да повехне при груб мъж търговец, непогалена, неоценена… Аз ще прегърна вярата, която ми отваря вратата на светлив живот, на палатите!

Красимира. Но ти не ми казваш — обичаш ли Александра?

Сара(гледа я няколко време, па живо). Като питаш, да ти кажа: обичам го, както гълъбицата би обичала гордият орел, под чиито силни криле е намерила защита от ястребите, както майското прясно цвете обича старото слънце, което го топли и прогонва от него студовете и сланата… Да, обичам го. От калта, дето бях червей, той ме дигна до звездите. И моят син ще стане цар.

Красимира. Как?

Сара. Аз ще му родя син, предсказаха ми вълшебници, и той ми се закле тържествено нему да остави престола.

Красимира. Мила Саро, честито ти!

Сара. Драга Красимиро, аз те моля да не говориш никому това, което ти поверих.

Красимира. Бъди спокойна, драга Саро. (Излазя отдясно.)

Василиса. Вие много се сближихте с нея. Не й се доверявай, Саро. Красимира е лукава.

Сара. Ох, Василисо! Ти сѐ с твоите подозрения! Красимира ми е искрена приятелка и по моя молба царят я остави в палата да ми бъде другарка. Тя е тъй мила, тъй умна… (Тръгват наляво.)

Василиса(внушително, като протака думата). Лисица! Питай мене, старата… Как беше уплела Александра! Ти знаеш? Тя магия му правеше. Вареше бурен от либиче и му даваше водата да пие, за да я залюби още повече. Хитра е, магьосница е…