Книга за гробището

Ник и Скарлет бродеха заедно из гробището всеки работен ден следобед, обхождаха имената по надгробните камъни с пръст и ги записваха. Ник разказваше на Скарлет това, което знаеше за обитателите на гроба, мавзолея или гробницата, а тя му разказваше истории, които беше прочела или научила. Понякога му разказваше за света отвън — за коли и автобуси, за телевизия и самолети (Ник ги беше виждал да прелитат високо горе в небето, беше ги помислил за шумни сребърни птици, но никога досега те не бяха събуждали любопитството му). Той на свой ред й разказваше за дните, когато са били живи хората от гробището — как Себастиян Рийдър ходил в Лондон и видял кралицата, която била дебела жена с кожена шапка, оглеждала всички и не говорела английски. Себастиян Рийдър не помнеше коя била тя, но мислеше, че не останала кралица задълго.

— Кога е било това? — попита Скарлет.

— Умрял е през 1583 година, така пише на гроба му, значи се е случило преди това.

— Кой е най-старият човек в цялото гробище? — попита Скарлет.

Ник сбърчи чело.

— Вероятно Кай Помпей. Дошъл е тук сто години след като римляните стъпили по тези земи. Той ми го разказа. Обичал да пътува.

— Значи той е най-старият?

— Така мисля.

— Може ли да си направим къщичка в някоя от онези каменни къщи?

— Не можеш да влезеш, заключени са.

— А ти можеш ли да влезеш?

— Разбира се.

— Тогава защо аз не мога?

— Заради гробището — обясни той. — Аз получих Свободата на гробището и то ме пуска да ходя на разни места.

— Искам да вляза в каменната къща и да направя малка къщичка.

— Не можеш.

— Държиш се гадно!

— Не е вярно.

— Гадняр!

— Не съм.

Скарлет пъхна ръце в джобовете на анорака си и се спусна по хълма, без да се сбогува, убедена, че Ник крие нещо от нея. В същото време имаше чувството, че самата тя не се бе държала справедливо, от което се ядоса още повече.

Вечерта, докато се хранеха, Скарлет попита майка си и баща си дали по тези места е имало някой, преди да дойдат римляните.

— Къде си чула за римляните? — учуди се баща й.

— Всички знаят — отвърна Скарлет с ледено презрение. — Имало ли е?

— Имало е келти — обясни майка й. — Те първи са били тук, много преди римляните. Келтите са народът, който римляните завладели.

На пейката до стария параклис Ник водеше подобен разговор.

— Най-старият ли? — каза Сайлъс. — Наистина, Ник, не знам. Най-старият, който аз съм срещал в гробището, е Кай Помпей. Но тук е имало хора и преди римляните да дойдат. Много хора, много преди това. Как върви ученето на буквите?

— Мисля, че добре. Кога ще се науча да пиша слято?

Сайлъс млъкна за миг.

— Сигурен съм — поде след кратко размишление той, — че сред многото талантливи души, погребани тук, трябва да има някакви учители. Ще трябва да проуча.

Ник беше въодушевен. Представи си как един ден ще може да чете всичко и как всички истории ще бъдат разкрити пред него.

Щом Сайлъс напусна гробището по негови си работи, Ник отиде до върбата край стария параклис и повика Кай Помпей.

Старият римлянин излезе от гроба с прозявка.

— А, да. Живото момче — каза. — Как си, живо момче?

— Много добре, господине.

— Добре. Радвам се да го чуя.

Косата на стария римлянин изглеждаше избеляла под лунната светлина. Той бе облечен с тогата, с която беше погребан, а под нея имаше дебела вълнена риза и гети. Тази страна на края на света бе много студена. Единственото по-студено място бе Каледония на север, където хората приличат повече на животни, отколкото на човеци и са покрити с оранжева козина. Тези същества са твърде диви, за да си струва римляните да ги покоряват, а и без това скоро ще бъдат обградени от всички страни и ще останат затворени в своята вечна зима.

— Вие ли сте най-старият? — попита Ник.

— Най-старият в гробището ли? Да.

— Значи пръв сте погребан тук?

Кай Помпей се поколеба за кратко.

— Почти пръв — каза той. — На този остров преди келтите е имало други хора. Един от тях е погребан тук.

— О… — Ник се замисли за момент. — Къде е гробът му?

Кай посочи нагоре към хълма.

— На върха? — попита Ник.

Кай поклати глава.

— А къде тогава?

Старият римлянин се пресегна и разроши косата на Ник.

— В хълма — каза той. — Вътре в него. Аз бях първият, погребан на това място. Донесоха ме моите приятели — носеха ме на ръце, след тях вървяха местните чиновници и мимовете, които държаха восъчни маски на жена ми, която си отиде от треска в Камулодунум3, и на баща ми, който бе убит в схватка на границата в Галия.

Триста години след смъртта ми един фермер, откри камъка, който скриваше входа към вътрешността на хълма, докато търсеше ново пасище за овцете си. Отмести го и се спусна долу, като си мислеше, че вътре може да има съкровище. Когато след малко излезе, тъмната му коса беше бяла като моята…

— Какво е видял?

Кай млъкна, после продължи: