Книга за гробището

— Не искаше да говори за това. Никога повече не се върна. Бутнаха камъка на мястото му и след време забравиха. После, преди двеста години, когато строяха гробницата на Фробишър, отново го откриха. Младежът, който го намери, мечтаеше за богатство, затова не каза никому, скри входа зад ковчега на Ефраим Петифър и една нощ незабелязано се спусна вътре или поне той така си мислеше.

— Косата му беше ли побеляла, когато излезе?

— Не излезе.

— О! Аха! И кой е погребан вътре?

Кай тръсна глава.

— Не знам, млади Оуенс. Но го почувствах, още тогава, когато това място беше празно. Усетих как нещо чака дълбоко вътре в хълма.

— Какво чака?

— Не знам, усетих само очакването — отвърна Кай Помпей.

Скарлет носеше голяма книга с картинки. Седна до майка си на зелената пейка до портата и я зачете, а майка й заразглежда някакъв учебник. Скарлет се наслаждаваше на пролетното слънце и се стараеше да не обръща внимание на малкото момче, което първо й махаше иззад покрит с бръшлян паметник, а после, когато тя реши повече да не гледа натам, то изскочи като навито на пружина иззад един надгробен камък (Йоджи Дж. Шоджи, поч. 1921, „Аз бях странник, а вие ме приехте сред вас“.) Махаше й като обезумял, но Скарлет продължаваше да не му обръща никакво внимание.

Накрая остави книгата на пейката.

— Мамо, ще ида да се поразходя.

— Само не се отклонявай от пътеката, скъпа.

Скарлет вървя по пътеката, докато не зави зад ъгъла и видя Ник да й маха от върха на хълма. Намръщи се.

— Вече знам всичко — каза Скарлет.

— И аз — каза Ник.

— Тук е имало хора преди римляните — продължи тя. — Много преди тях. Когато живели… тоест когато умирали, ги погребвали в тези хълмове, заедно със съкровища и други неща. Наричат се надгробни могили.

— Ясно — каза Ник. — Това обяснява всичко. Искаш ли да видиш една могила?

— Сега ли? — недоверчиво попита Скарлет. — Но ти не знаеш къде има надгробна могила, нали? А и аз невинаги мога да те следвам навсякъде.

Беше го виждала да се плъзга през стените като сянка.

В отговор Ник извади голям ръждясал железен ключ.

— Беше в параклиса — каза. — Сигурно отваря повечето врати тук. Обикновено използват един и същ ключ за всички врати, така има по-малко работа.

Скарлет се покатери до върха на хълма при Ник.

— Истината ли казваш?

Той кимна, а в ъгълчетата на устата му танцуваше доволна усмивка.

— Хайде — подкани я той.

Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе изпълнен с птичи песни и жужене на пчели. Нарцисите се полюшваха от лекия ветрец, тук-таме по хълма кимаха подранили лалета. Зеленият склон бе поръсен със синия снежец на незабравките и едри, нежни жълти иглики. Двете деца стигнаха до малката гробница на Фробишърови — стара, проста, малка, забравена каменна постройка с метална врата. Ник отключи вратата с ключа и влязоха.

— Има дупка — каза Ник. — Или врата, зад един от ковчезите.

Не след дълго децата откриха вратата зад един ковчег на долната редица. Всъщност дори не беше врата, а най-обикновен проход.

— Води надолу — посочи Ник. — Ще се спуснем вътре.

Внезапно Скарлет престана да харесва толкова много това приключение.

— Няма да виждаме долу, тъмно е — опита се да се измъкне момичето.

— Нямам нужда от светлина — отвърна Ник. — Не и докато съм на гробището.

— Но аз имам нужда — натърти Скарлет. — Тъмно е.

Ник се замисли за успокояващите неща, които би могъл да каже — например „долу няма нищо страшно“, но разказите за побелели коси и хора, които никога не се завръщат, не му даваха да я успокои с чиста съвест, затова предложи:

— Добре, аз ще сляза, а ти ме чакай тук.

Скарлет се намръщи.

— Не бива да ме оставяш тук сама.

— Ще се спусна — каза Ник, — ще видя кой лежи долу и ще се върна да ти разкажа.

Той се обърна към прохода, наведе се и понечи да тръгне на четири крака. Оказа се, че проходът е достатъчно висок, за да се изправи. В каменния под дори имаше изсечени стъпала.

— Сега ще сляза по стъпалата — обади се отвътре Ник.

— Много надолу ли слизат?

— Така ми се струва.

— Ако ми държиш ръката и ми казваш къде да стъпвам — започна несигурно Скарлет, — ще дойда с теб. Ако обещаеш всичко да е наред.

— Разбира се — отвърна Ник и преди да довърши изречението си, момичето вече минаваше на четири крака през отвора.

— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.

— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.

— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.

Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.

— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…

— Какво е нарисувал?

— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.

— Усещам го! — развълнувано каза момичето.