Книга за гробището

— Надявах се, че ще бъдеш тук, за да се сбогуваме.

— Винаги съм тук.

— Но не си мъртъв, нали, Никой Оуенс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава не може цял живот да останеш тук, нали? Един ден ще пораснеш и тогава ще трябва да излезеш и да живееш във външния свят.

Ник поклати глава.

— За мен там не е безопасно.

— Кой го казва?

— Сайлъс, семейството ми, всички…

Скарлет замълча.

В този момент баща й я повика:

— Скарлет! Хайде, скъпа, време е да вървим! Получи си последната разходка в гробището, хайде да се прибираме.

Скарлет се обърна към Ник:

— Ти си смел. Ти си най-смелият човек, когото познавам, и си мой приятел. Не ме интересува дали си въображаем.

После се затича по пътеката към родителите си и към света.

Трета глава Божиите хрътки

По един гроб във всяко гробище принадлежи на таласъмите. Ако го търсите достатъчно дълго, ще го откриете. Ще го познаете по това, че целият е на петна, изтърбушен и покрит с проскубана трева или избуяли бурени. Надгробният камък обикновено е пропукан или счупен. Когато стигнете до него, ви изпълва особено чувство на изоставеност. Усещате как надгробният камък е по-студен от останалите, а името върху него често не може да бъде разчетено. Ако на гроба има статуя, обикновено е без глава или е така покрита с мъхове и лишеи, че сама прилича на лишей. Ако някой гроб в гробището сякаш е поруган от дребни вандали, ако ви кара да искате да сте някъде другаде, то той със сигурност е таласъмската порта.

В гробището на Ник също имаше такъв гроб.

Във всяко гробище има такъв гроб.

Сайлъс си тръгваше.

В първия момент, в който научи новината, Ник се разстрои. Но сега вече не беше разстроен. Беше бесен!

— Защо си тръгваш? — обърна се момчето към наставника си.

— Казах ти вече. Необходима ми е определена информация. За да я намеря, трябва да пътувам. А за да пътувам, трябва да тръгна оттук. Вече говорихме за това.

— Какво е толкова важно, че да трябва да заминеш? — Шестгодишният Ник се опита да си представи кое е онова нещо, което може да накара Сайлъс да го изостави, и не успя. — Не е честно!

Наставникът му остана невъзмутим.

— Не е нито честно, нито нечестно. Никой Оуенс, просто е.

Ник не се предаде.

— Трябва да се грижиш за мен. Обеща ми!

— Така е, като твой наставник нося отговорност за теб. За щастие, не съм единственият, който носи тази отговорност.

— А къде отиваш?

— Навън. Надалеч. Трябва да открия някои неща и не мога да ги открия тук.

Ник изсумтя и се отдалечи, като подритваше въображаеми камъни. В северозападната част на гробището растителността бе така избуяла и оплетена, че дори пазачът на гробището не можеше да се справи с нея. Ник се отправи точно натам, събуди семейство викториански деца, всички умрели преди десетия си рожден ден, и под светлината на луната заедно играха на криеница в бръшляновата джунгла.

Ник се опита да си представи, че Сайлъс не заминава, че всъщност нищо не се променя, но когато играта свърши и се върна в стария параклис, видя две неща, които бързо го върнаха в реалността.

Първо видя чантата. В мига, в който я погледна, Ник разбра, че е на Сайлъс. Чантата беше поне на сто и петдесет години — красива изработка от черна кожа с месингови украшения и черна дръжка. Подобни чанти сигурно са носили лекарите или погребалните агенти от времето на кралица Виктория. В тях неотменно са били подредени всички инструменти, които биха им потрябвали. Досега Ник не беше виждал чантата на Сайлъс, дори не знаеше, че Сайлъс има чанта, но такава чанта можеше да е само негова. Ник се опита да погледне вътре, ала тя бе заключена с голям месингов катинар. Беше твърде тежка, за да я вдигне.

Чантата беше първото нещо.

Второто нещо седеше на пейката до параклиса.

— Ник — каза Сайлъс. — Това е мис Лупеску.

Мис Лупеску не беше красива. Гледаше смръщено и неодобрително. Косата й беше сива, а лицето й изглеждаше твърде младо за тази сива коса. Предните й зъби бяха леко изкривени. Носеше огромен шлифер и мъжка вратовръзка.

— Здравейте, мис Лупеску — поздрави Ник.

Мис Лупеску не отговори. Тя подуши въздуха, погледна Сайлъс и каза:

— Значи това е момчето. — После стана от пейката и бавно обиколи Ник с разширени ноздри, сякаш го обдушваше.

Когато направи пълна обиколка, каза:

— Ще идваш при мен, когато се събудиш и преди да легнеш да спиш. Наела съм стая в онази къща ей там — тя посочи един покрив, който едва се виждаше от мястото, където бяха застанали. — Но ще прекарвам времето си на гробището. Тук съм като историк, изследващ историята на старите гробове. Разбираш ли, момче? Да?

— Ник — каза Ник. — Казвам се Ник. Не „момче“.

— Съкратено от Никой — допълни тя. — Глупаво име. А Ник е име като за домашно животно. Не го одобрявам. Ще те наричам „момче“. Ти ме наричай „мис Лупеску“.

Ник погледна умоляващо Сайлъс, но по лицето му нямаше и следа от съчувствие. Той взе чантата си и каза:

— С мис Лупеску си в добри ръце, Ник. Сигурен съм, че двамата ще се разбирате.

— Няма! — извика Ник. — Тя е ужасна!

— Това — каза Сайлъс — е много невъзпитано от твоя страна. Мисля, че трябва да се извиниш.