Книга за гробището

Ник изтърпя урока. Преди, когато Сайлъс го учеше на разни неща, му беше интересно. Повечето пъти дори не разбираше, че го учат на нещо. Сега Мис Лупеску преподаваше по списъци и Ник не разбираше какъв е смисълът в тях. Седеше в криптата и умираше от желание да е навън в летния здрач, под светлината на призрачната луна.

Когато най-после урокът приключи, Ник побягна навън в отвратително настроение. Потърси другари за игра, но не намери никого. Видя само едно голямо сиво куче, което бродеше сред надгробните камъни, държеше се на разстояние от него и се плъзгаше между гробовете и през сенките.

Седмицата продължи още по-зле.

Мис Лупеску му носеше неща, които беше сготвила за него — кнедли, плувнали в мас, гъста пурпурна супа с буца сметана, малки варени картофи, студени кренвирши, натъпкани с чесън, твърдо сварени яйца в сива неапетитна течност. Ник ядеше колкото може по-малко.

Уроците също продължиха. Два дни Мис Лупеску го учи единствено как да извика помощ на всички езици в света и всеки път, когато сбъркаше или забравеше, го перваше по кокалчетата на пръстите с писалката си. На третия ден започна да го застрелва от упор с въпроси от типа:

— Френски?

— „О секур.“

— Морзовият код?

— SOS — три точки, три тирета и пак три точки.

— Нощните призраци?

— Това е тъпо! — възмущаваше се Ник. — Не помня какво са нощните призраци.

— Имат ципести криле, летят ниско и бързо. Не идват в този свят, но прелитат червените небеса над пътя за Гулхайм.

— Никога няма да ми се наложи да го знам.

Тя стисна още по-силно устните и каза:

— Нощните призраци?

Ник издаде гърлен вик като зов на орел от задната част на гърлото си, както тя го бе учила. Мис Лупеску изсумтя и отсече:

— Прилично!

Ник нямаше търпение Сайлъс да се върне. Каза:

— В гробището се появи голямо сиво куче. Дойде, когато дойдохте и вие. Ваше ли е?

Мис Лупеску стегна възела на вратовръзката си.

— Не — отвърна тя.

— Свършихме ли?

— За днес, да. Прочети тази нощ списъка, който ти давам. До утре да си го научил.

Списъците на мис Лупеско бяха напечатани с пурпурно мастило върху бяла хартия и миришеха странно. Ник взе новия списък и отиде на хълма. Опита се да прочете думите, но вниманието му все се отплесваше към нещо друго. Накрая сгъна списъка и го сложи под един камък.

Тази нощ никой нямаше да играе с него. Никой не искаше да играе, да говори, да тича или да се катери с него под лъчите на огромната лятна луна.

Ник слезе при гроба на Оуенсови да се оплаче на родителите си, но госпожа Оуенс не искаше да чуе и дума срещу мис Лупеску, а още по-малко за нечестния начин — по мнението на Ник — по който Сайлъс я беше избрал за негова заместничка. Господин Оуенс само сви рамене и заразказва за времето, когато бил млад чирак мебелист и колко много би искал тогава да е имал възможността да научи всички полезни неща, които Ник учи сега. Тази тирада, по мнението на Ник, бе още по-лоша от нежеланието на госпожа Оуенс да го слуша.

— А ти нямаш ли за учене? — попита госпожа Оуенс.

Ник стисна юмруци, не отговори нищо и тръгна с тежка стъпка през гробището — чувстваше се необичан и неразбран.

Потънал в мрачни мисли заради несправедливостта, на която беше станал жертва, Ник бродеше из гробището и подритваше камъни. За миг зърна тъмносивото куче и го повика с надеждата, че може да си поиграят. Но кучето се държеше на разстояние. Ник се ядоса и хвърли буца пръст по него. Буцата се разби в близкия надгробен камък и навсякъде се разлетя пръст. Голямото куче го погледна обвинително, после пристъпи в сенките и се скри.

Момчето се спусна надолу по югозападната страна на хълма. Старателно избягваше стария параклис — не искаше да види мястото, където Сайлъс вече го няма. Ник спря до някакъв гроб, който изглеждаше така, както той се чувстваше в момента. Гробът бе под един дъб, ударен от гръм. От дървото бе останал само черен овъглен ствол, като остър нокът на хищна птица, изникнал от хълма. Самият гроб бе на петна, напукан и увенчан с надробен камък, върху който бе кацнал ангел без глава. Дрехата на ангела приличаше на огромен грозен дървесен лишей.

Ник седна на една туфа трева и потъна в самосъжаление. Мразеше всички. Мразеше дори Сайлъс, за това, че замина и го остави. После момчето затвори очи, сви се на топка в тревата и потъна в сън без сънища.

Откъм края на улицата се зададоха и поеха нагоре по хълма Уестминстърският херцог, почитаемият Арчибалд Фицхю и епископът на Бат и Уелс. Тримата се приплъзваха и подкачаха от сянка в сянка, сухи и жилави, само кожа и кости, покрити с парцаливи дрипави дрехи, спотайваха се, придвижваха се един зад друг над кофите за боклук, като не се отделяха от тъмните кътчета на оградите.