Книга за гробището

Ник не мислеше така, но Сайлъс го гледаше, стиснал в ръка черната си чанта, и всеки момент щеше да замине за незнайно колко време, та затова след кратко колебание момчето каза:

— Извинете, мис Лупеску.

Отначало тя не отвърна нищо, само присви ноздри. После каза:

— Дойдох от много далеч, за да се грижа за теб, момче. Надявам се, че си заслужава.

За Ник беше немислимо да прегърне Сайлъс на сбогуване, затова просто протегна ръка. Сайлъс се наведе и внимателно я стисна, като покри малката пухкава ръчица на Ник със своята голяма бяла длан. После вдигна черната си кожена чанта, сякаш бе лека като перце, тръгна по пътеката и излезе от гробището.

Малко по-късно Ник каза на родителите си:

— Сайлъс си замина.

— Ще се върне — отвърна весело господин Оуенс. — Не измъчвай главата си с тъжни мисли, Ник. Черен гологан не се губи, както се казва.

Госпожа Оуенс допълни:

— Навремето, когато ти се роди, той обеща, че ако се наложи да замине, ще намери някой, който да ти носи храна и да те наглежда и така и направи. Толкова е отговорен!

Наистина, Сайлъс носеше храна и всяка вечер я оставяше в криптата, но според Ник, това бе най-малкото, което наставникът му правеше за него. По-важното беше, че му даваше съвети — хладнокръвни, разумни и неизменно правилни, че знаеше повече от обитателите на гробището, защото нощните му разходки в света отвън му даваха възможност да го описва такъв, какъвто е сега, а не остарял със сто години, че беше невъзмутим и на него можеше да се разчита. Всяка една нощ от живота на Ник досега беше неизменно свързана със Сайлъс. Затова момчето трудно преглъщаше образа на малкия параклис без единствения му обитател. Но най-вече му липсваше чувството за сигурност, което му вдъхваше Сайлъс.

Мис Лупеску също смяташе, че работата й е много повече от осигуряването на храна за Ник, но съвестно изпълняваше и тази част.

— Какво е това? — попита ужасен Ник.

— Полезна храна — отвърна мис Лупеску.

Двамата стояха в криптата. Мис Лупеску сложи на масата две пластмасови кутии и отвори капаците им. Посочи към първата:

— Това е супа от цвекло и овес. — А после посочи втората кутия: — Това е салата. Сега ги изяж. Направих ги за теб.

Ник я зяпна, сякаш да се увери, че се шегува.

Храната, която му носеше Сайлъс, идваше в пакети, купени от места, където продават храна късно вечер и не задават излишни въпроси. Никой досега не му беше носил храна в пластмасова кутия с капак.

— Мирише ужасно — сбърчи нос момчето.

— Ако не изядеш супата скоро — каза мис Лупеско, — ще стане по-ужасна, защото ще изстине. Сега яж!

Ник беше гладен. Взе пластмасова лъжица, потопи я в пурпурночервената течност и започна да яде. Храната беше лигава и непривична, но той потисна усещанията си.

— Сега салатата! — нареди мис Лупеску и отвори втората кутия.

В кутията имаше големи резени суров лук, цвекло и домати, полети с гъст сос винегрет. Ник пъхна парче цвекло в устата си и започна да дъвче. Усети как в устата му се събира слюнка и осъзна, че ако преглътне, ще повърне.

— Това не мога да го ям! — каза Ник.

— Полезно е.

— Ще повърна.

Гледаха се един друг — малкото момче с разрошена миша коса и изпитата бледа жена с безупречно подредена сребърна коса. Накрая Мис Лупеску каза:

— Изяж още едно парче.

— Не мога.

— Изяж още едно парче веднага или ще стоиш тук, докато не изядеш всичко!

Ник избра едно парче домат с винегрет, сдъвка го с погнуса и преглътна. Мис Лупеску затвори кутиите и ги върна в найлоновата пазарска чанта.

— Сега уроците — каза.

Лятото беше в разгара си. Стъмваше се напълно едва към полунощ. Досега през лятото Ник нямаше уроци. Времето, през което бе буден, прекарваше в игра, изследване и катерене насам-натам в топлия летен здрач.

— Уроци ли? — не повярва на ушите си момчето.

— Наставникът ти смяташе, че няма да е лошо да те науча на разни неща.

— Аз имам учители. Летисия Бороус ме учи на писане и думи, а господин Пенуърт — на Пълната образователна система за млади господа с допълнителен материал за тези постмортем4.

Уча също и география. Не ми трябват други уроци.

— Смяташ, че знаеш всичко, така ли, момче? Вече си на шест години и знаеш всичко!

— Не съм казал това.

Мис Лупеску скръсти ръце.

— Разкажи ми за таласъмите — каза тя.

Ник се опита да си спомни какво му беше разказвал Сайлъс.

— Трябва да се пазя от тях — отвърна той.

— И това е всичко, което знаеш? Да? Как се пазиш от тях? Откъде идват? Къде отиват? Защо не бива да стоиш до таласъмската порта? А, момче?

Ник сви рамене и поклати глава.

— Назови различните видове хора — продължи мис Лупеску. — Сега!

Ник се замисли за момент.

— Живите — започна той. — Ъ-ъ… Мъртвите. — Спря за момент и после добави несигурно: — Котките?

— Ти си едно невежо момче — отсече мис Лупеску. — Това е много лошо. Но по-лошото е, че се задоволяваш с невежеството си. Повтаряй след мен: „Има живи и мъртви, дневен народ и нощен народ, таласъми и бродещи в мъглата, има ловци и Божии хрътки, има и самотни типове“.

— Вие каква сте? — попита Ник.

— Аз — каза тя студено — съм мис Лупеску.

— А Сайлъс какъв е?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Той е самотен тип.