Книгата на черепите

Предпочитам да карам, вместо да ме возят. Въртял съм геврека по десет-дванайсет часа, и то много пъти. От моя гледна точка, съм в по-голяма безопасност, когато карам аз, отколкото когато кара друг, защото никой друг не е толкова заинтересован да опази живота ми, колкото самия мен. Някои шофьори според мен всъщност ухажват смъртта — заради възбудата или както би казал Нед, заради естетиката в това. Майната й на естетиката. За мен в цялата вселена не съществува нищо по-важно от живота на Оливър Маршал и държа да имам толкова контрол над ситуациите „живот или смърт“, колкото мога да получа. Така че смятам повечето време да шофирам аз. През цялото това пътуване дотук всъщност карам аз, въпреки че колата е на Тимъти. Тимъти е моята противоположност — той предпочита да го возят, вместо да шофира. Нещо като проява на класово съзнание може би. Ели не може да кара. Така че опираме до мен и Нед. Нед и аз, през целия път до Аризона. Тимъти хваща волана само от време на време. Казано честно, мисълта да си поверя живота на Нед ме ужасява. Да речем, че си остана тук с крака на газта и продължа да карам и да карам цяла нощ? Можем да сме в Чикаго до утре следобед. В Сейнт Луис утре късно вечерта. В Аризона — вдругиден. И почваме да търсим къщата с черепите на Ели. Искам да кандидатствам за безсмъртие. Готов съм.

Психически съм напълно настроен. Вярвам на Ели безусловно. Боже, вярвам! Искам да вярвам. Цялото бъдеще се разтваря пред мен. Ще видя звездите. Ще прескачам от свят на свят. Капитан Бъдеще от Канзас. А тези тъпаци искат първо да спрем в Ню Йорк, за една нощ в града, нощ по баровете за самотници! Вечността чака, а те не могат да подминат „Максуелс Плъм“. Ще им се да им кажа за какви задръстеняци ги мисля, но трябва да съм търпелив. Не искам да ми се смеят. Не искам да мислят, че съм изгубил хладнокръвието си заради Аризона и черепите. Първо авеню, пристигаме.

6. ЕЛИ

Отидохме в едно място, отворило миналата Коледа; брат от фратрията на Тимъти ходил там и докладвал, че било страхотен шик, тъй че Тимъти настоя да идем. Направихме му кефа. Заведението се казваше „Рончхауз“6, което ти казва цялата тъпотия в две срички. Стилът беше „Ранен джокстрап“7 и клиентелата теглеше здраво към гимназиални играчи на футбол от предградията. Момичетата отстъпваха числено едно към три. Високо ниво на шум и много тъпашки смях. Четиримата нахълтахме във фаланга, но формацията бързо се разсипа още щом прекрачихме прага. Тимъти, цял обзет от нетърпение, заора към бара като вол в браздата, едрото му туловище забави ход, щом той осъзна, на петата стъпка, че атмосферата не е това, което търси. Оливър — в някои отношения е най-придирчив от всички ни — така и не влезе. Усети моментално, че тука е тъпо, и се закова до входа да ни изчака да си тръгнем. Аз влязох колебливо до средата на помещението, блъсна ме ужасна врява, изпъна до скъсване всеки нерв в тялото ми и — отвратен тотално — се върнах при относителната тишина до гардероба. Нед отцепи право към тоалетната. С цялата си наивност си помислих, че просто много му се е допикало. След минута Тимъти дойде при мен с пълна халба бира и рече:

— Да се махаме от тая дупка. Къде е Нед?

— В кенефа.

— Мамка му.

Отиде да го доведе. След малко се появи с намусения Нед, Нед в компанията на двуметрова версия на Оливър, около шестнайсетгодишен, Аполон с дълги до раменете къдрици и лентичка в лавандулов цвят през челцето. Бързак си е нашият Нед. Пет секунди да прецени нещата, още трийсет да локализира обекта, леко опипване на почвата. Тимъти вече цепи в своя стил, разбива всички мечти за яко шибане в някоя дупка в Ист Вилидж. Разбира се, нямаме никакво време да оставим Нед да си угажда на прищевките. Тимъти каза нещо грубо на находката на Нед, а Нед каза нещо кисело на Тимъти. Аполончето увеси нос и се отдалечи вяло, а ние четиримата се разкарахме. Едно каре по-нагоре към уж по-благонадеждно място. „Пластмасовата пещера“: Тимъти и Оливър ходили там няколко пъти миналата година. Футуристичен декор, вълниста искряща сива пластмаса навсякъде, келнерите навлечени в крещящи научнофантастични костюми, периодични взривове от мигащи светлини, на всеки десетина минути затъпяващ грохот на хард рок, изригва поне от петдесет колони. Всъщност по-скоро дискотека, отколкото ергенски бар, но функционира като двете. Много предпочитан от суингъри от Кълъмбия и Барнард, посещаван и от момичета от Хънтър. Гимназистчетата тук ги карат да се чувстват нежелани. Никакъв усет нямам за съвременен шик. Предпочитам да седя в кафенета, да отпивам капучино и да говоря „Важни мисли“ пред номера сингъл/диско. Рилке вместо рок, Плотин вместо пластмаса. „Направо си излязъл от 1957-а, пич!“, каза ми веднъж Тимъти. Тимъти с високата подстрижка „републиканец“.