Книгата на черепите

— Това много мръсно ли беше? — попита ме накрая.

— О, не! Нежна любовна песен, Бернар дьо Вентадорн, дванайсети век.

— Толкова красиво я изрецитира.

Преведох и усетих как ме заливат вълни на обожание. Вземи ме, моля те, направи ми го — телепатично излъчваше тя. Прецених, че трябва да е имала полов контакт девет пъти с двама различни мъже и все още нервно търси първия си оргазъм, като едновременно ужасно се притеснява да не би да се е отдала твърде рано на безразборен секс. Готов бях да направя всичко по силите си, дишах в ухото й и шепнех малки шедьоври на провансалски. Но как да се измъкнем оттук? Къде да отидем? Огледах се трескаво. Тимъти беше прегърнал едно плашещо красиво момиче с водопади блестяща кестенява коса. Оливър беше спипал две мацорани, брюнетка и блондинка — чарът на фермерчето в действие. Нед продължаваше да ухажва дундестото си гадже. Някой от тях навярно щеше да измисли нещо, нечий апартамент наблизо, със спалня за всички. Обърнах се пак към Мики, а тя каза:

— Ще имаме малко парти, в събота вечер. Ще наминат няколко наистина готини музиканти, в смисъл, класически, и може би, ако си свободен, може да…

— До събота вечерта ще съм в Аризона.

— В Аризона! Ама ти от Аризона ли си?

— От Манхатън съм.

— Тогава защо… искам да кажа, въобще не съм чувала някой да ходи в Аризона за Великден. Това нещо ново ли е? — Смутена усмивка пробяга за миг по устните й. — Извинявай. Момиче ли си имаш там?

— Не всъщност.

Тя се сви, не искаше да рови повече, но и не знаеше как да спре инквизицията. Неизбежното изречение се изтърси само:

— Какво ще правиш там тогава?

Какво можех да отвърна? Цели петнайсет минути бях играл конвенционална роля, загорял студент от горния курс се пуска в свалка, ергенски бар в Ист Сайд, свенливо, но свободно момиче, омаеш я малко с езотерична поезия, очите се срещат над масата, кога мога да те видя пак, бърза великденска свалка, чук-чао. Познатият колежански валс. Но въпросът й дръпна капака под мен и ме хвърли в онзи друг, по-тъмен свят, свят на фантазии, свят на сънища, където сериозни млади мъже разсъждават над възможността да се освободят завинаги от смъртта, където новооперени учени са се оплели в убеждението, че са се натъкнали на загадъчни ръкописи, разкриващи тайните на древни мистични култове. Да, можех да кажа, тръгнали сме да търсим тайното обиталище на Братството на черепите, виждаш ли, надяваме се да убедим Пазителите, че сме достойни кандидати за Изпитанието, и естествено, ако бъдем приети, един от нас трябва с радост да отдаде живота си заради другите, а един трябва да бъде убит, но ние сме готови да се изправим пред тези възможности, защото двамата щастливци няма никога да умрат. Благодаря, сър Х. Райдър Хагард: точно. Отново изпитах онова чувство на грубо несъответствие, на объркване, докато размишлявах над съпоставката между моментното ни манхатънско обкръжение и фантастичната ми аризонска мечта. Виж, можех да кажа, необходимо е да извършиш акт на вяра, на мистично приемане, да си кажеш, че животът не е направен изцяло от дискотеки, метростанции, бутици и класни стаи. Трябва да вярваш, че съществуват необясними сили. Вътре ли си в астрологията? Разбира се, че си. И знаеш, че „Ню Йорк Таймс“ мисли за онова. Тъй че пренеси приемането малко по-нататък, както направихме ние. Зарежи разумното си ах-колко-модерно отхвърляне на невероятното и допусни възможността, че би могло да има Братство, би могло да има Изпитание, би могло да има вечен живот. Как можеш да го отречеш, без първо да си го изследвал? Можеш ли да си позволиш да поемеш риска да си сбъркал? Така че ние четиримата отиваме в Аризона, онзи едрият там, с бичия врат и късата подстрижка, гръцкият бог ей там и напрегнатият тип ей там, дето си говори с онова дебело момиче, и аз, и макар някои от нас да хранят повече вяра от другите, между нас няма нито един, който да не вярва поне трошица в Книгата на черепите. Паскал е предпочел вярата, защото залогът е против невярващия, който може да отхвърли Рая с отказа си да се отдаде на Църквата. Същото е и с нас четиримата: готови сме да изглеждаме глупаво за една седмица, защото поне храним надеждата, че бихме могли да спечелим нещо над каквато и да било цена и — в най-лошия случай — да загубим не повече от цената на бензина. Но нищо от това не казах на Мики Бернщайн. Музиката беше прекалено силна, а и все едно, четиримата бяхме положили ужасно самонадеяна клетва да не разкриваме нищо пред никого. Вместо това казах:

— Защо Аризона ли? Ами… защото сме маниаци по кактусите. А и през март там е топло.

— И във Флорида е топло.

— Но няма кактуси.

7. ТИМЪТИ