Книгата на черепите

Тук имаме роман, чието действие се развива в началото на 70-те в Съединените щати, напълно съвременна обстановка, тъй като точно тогава го писах. Разказващите (те са четирима и се опитах всеки да говори с индивидуална интонация и стил, а какво мъчително упражнение се оказа това!) са американски младежи, тръгнали на великденска ваканция. Абсолютно нищо научнофантастично в това. Но нищо фантастично няма и през първия час на „Кинг Конг“, а „Кинг Конг“ определено се превръща в научна фантастика, след като динозаврите се появят на екрана. Накрая четирите момчета от „Книгата на черепите“ пристигат в Аризона, закъдето са тръгнали в търсене на вечен живот. И тъй като придобиването на безсмъртие е една от класическите теми в научната фантастика, а аз съм заявил още в самото начало на книгата, че те търсят точно това, може би този факт сам по себе си е достатъчен, та книгата да се квалифицира като научна фантастика. Разбира се, търсенето на безсмъртие е научнофантастично до самата си сърцевина, все едно дали героите наистина го намират, или не.

И все пак, все пак си мисля, че това е същината на проблема: — книгата не звучи като научна фантастика, поне като научна фантастика от вида, който съм свикнал да чета вече от над 50 години. Къде е простичката, функционална проза от страхотното старо списание на Джон Кембъл „Astounding Science Fiction“, в което се родиха толкова много научнофантастични класики? Тези момчешки приказки за дрога и „Сарджънт Пепър“, за Джойс и Киркегор, за секса, нормален, както и хомосексуален, за нравите в кънтри клубове и шумни барове, за всевъзможни още неща, които така и нямаше да влязат в „Astounding“. Къде е мършавият сивоок Кимбъл Кинисън, къде е Джилбърт Госейн и множественият ум? Къде е капитан Кърк? Люк Скайуокър? Нещата в книгата звучат ужасно много като в мейнстрийма на белетристиката, нали? Никакви космически кораби, никакви роботи, никакви машини на времето, никакви галактически империи, нищо от познатата ни НФ среда, и помен няма от тъканта на разказите, които пълнеха любимите евтини списания — а тъкмо те преди всичко ни зарибиха към научната фантастика преди толкова време.

И все пак безсмъртието — това все пак е научнофантастична тема!

Реално ли е обаче това безсмъртие, за което пиша? Каква е истинската история на монасите от пустинята на Аризона? Дали наистина са оцелели от времената на пещерите Ласко, от ерата на изгубената Атлантида? Ако са, то книгата трябва да е научна фантастика по всякое определение, без оглед на тъканта и средата: роман, в който щъкат 25 000 годишни мъже, трябва да е научна фантастика, нали? Освен, разбира се, ако тези 25 000 годишни мъже не са никакви 25 000 годишни мъже, а просто сбирщина сектанти, пробутващи някаква шарлатания, а тази възможност определено съществува в книгата. Тогава научна фантастика ли е, или не?

Не знам. Всичко зависи от това дали вие, като Ели, Нед, Оливър и Тим, можете да приемете разказа на братята и да приемете цената. Ако смятате, че са наистина безсмъртни, то книгата е наистина научна фантастика. Ако смятате, че всичко е само някакъв налудничав култ, какво пък, книгата се оказва нещо като мрачна социална сатира, предполагам, с научнофантастични оттенъци. Просто не знам. Не бях там. Питайте Ели. Питайте Тим. Или решете сами.

„Книгата на черепите“, във всеки случай, бе написана в едно особено чудновато време в живота на Америка и до голяма степен е книга, чиито корени са в тази чудатост. Освен това е логичен представител на новия вид научна фантастика, която се разви по онова време. Романът, който написах точно преди нея, „Второто пътуване“, беше определено научна фантастика, но с нахъсан и ругателен тон, присъщ по-скоро за съвременната не-научнофантастична белетристика. Романът, който написах точно след нея, „Да умираш отвътре“, е за един телепат и поради това се квалифицира като НФ, но стилът му го превръща донякъде в граничен случай. И в трите книги се долавя известно усещане за съвремие, известен мейнстрийм подход, който отсъства в други мои романи от този период, неизменно научнофантастични и ни най-малко маргинални, като „Стъклената кула“ и „Светът вътре“.