Книгата на черепите

„Книгата на черепите“ беше публикувана през лятото на 1972 г. от старото високопочитаемо мейнстрийм издателство „Charles Scribner’s Sons“, издатели на Хемингуей, Фицджералд и Томас Улф, и бе приета с известно объркване и от критиците извън сферата на НФ, които смятаха, че е научна фантастика, и от критиците в научната фантастика, които смятаха, че е мейнстрийм. Дори фантастът Джеймс Блиш, един от най-проницателните критици, бе озадачен от нея, когато я представи в прегледа си За едно от списанията за НФ, решил най-сетне, „условно“, че се квалифицира като фантазия заради темата „търсене на безсмъртие“. Той поне я хареса. („Моля ви, купете я и я четете многократно. Сигурен съм, че ще я намерите за важна, заслужаваща и твърде вероятно — по-хармонична, отколкото аз съм в състояние да я възприема. За едно обаче съм съвсем убеден: тя е толкова ненатрапчиво, толкова безупречно написана, че с цялата си обърканост опасно се доближава до най-поетичния съвременен научнофантастичен роман, който съм чел“.) Зарадвах се, разбира се, на такава похвала от писател, когото толкова уважавах. След повече от тридесет години това е оценката, която ценя най-високо. Но дори Блиш се затрудняваше къде точно в жанра да постави книгата.

Независимо от тези неясноти същата година тя бе номинирана за наградите „Хюго“ и „Небюла“ заедно с „Да умираш отвътре“, което трябваше да реши въпроса дали тези книги са научна фантастика. (Роман, номиниран от стотици хора за „Най-добрия НФ роман за годината“ е ipso facto научна фантастика, нали?) На финалното гласуване за „Хюго“, която се дава от читатели на научна фантастика, „Черепите“ и „Да умираш отвътре“ финишираха след три романа, които и като НФ, и като литература според мен бяха много скромни. Това беше доста поучително. Номинациите за „Небюла“, наградата, давана от писатели на научна фантастика, включваше две книги от доста по-висок калибър, но все едно, защото един и същ съвсем обикновен роман от добре познат автор1 отнесе и двете награди в онази година, и толкова с демократичния процес.

През годините обаче „Книгата на черепите“ запази страстна аудитория и, както разбирам, опърпани копия от стари издания се предават от ръка на ръка с голяма почит. Освен това тя бе център на сериозен интерес в Холивуд около 1977 г. и много изтъкнати режисьори бяха на ръба да направят от нея филм, преди да се намеси някакъв обрат на съдбата в типично холивудски стил. Радвам се, че книгата отново ще стане достъпна за днешните читатели, на които някои детайли и социални модели от 70-те вероятно ще изглеждат старомодни и представляващи само исторически интерес, но които все пак, вярвам, ще бъдат увлечени от загадките на фабулата й точно толкова, колкото бяха читателите й при първото публикуване преди цяло поколение.

И още нещо в добавка: „Книгата на черепите“ е много американска книга, пълна с позовавания към американската култура от период, който вече е далече назад във времето. Въпреки това тя бе публикувана и намери ентусиазирани читатели в много страни по света, тъй че в историята, която разказва, трябва да има нещо универсално. Архивите ми показват, че е била преведена на немски, японски, френски, холандски, испански, италиански, иврит, полски, чешки, сръбски, словенски, корейски и гръцки. Сега предстои и българско издание. Особено съм доволен от това, тъй като през годините много мои книги бяха издадени на български, а това ми подсказва, че имам силна аудитория в тази страна. Ето защо с голямо удоволствие предлагам на своите български читатели романа, който смятам за един от най-добрите си.

Робърт Силвърбърг

12 декември 2007 г.

Оукланд, Калифорния

1. ЕЛИ

Влизаме в Ню Йорк Сити от север, по Ню Ингланд Трууей. Както обикновено, зад волана е Оливър. Неуморим. Прозорецът му е отворен до половината, дългата му руса грива плющи на мразовития вятър. До него — Тимъти. Клюма на седалката, спи. Вторият ден от великденската ни ваканция е. Все още голи дървета и мръсни купчини сняг покрай пътя. В Аризона по това време няма никакъв стар сняг. Нед седи до мен на задната седалка. Драска нещо, реди страница след страница в опърпания си бележник със спирала, ситно-ситно, с лявата ръка и с демонски блясък в черните си очички. Дребното ни педалче Достоевски. В лявото платно зад нас изревава камион, подминава ни и се врязва рязко в нашата лента. Едва не се натрисаме. Оливър набива спирачки и псува, гумите буквално пищят. Политаме напред в седалките. Той завива рязко и ни натиква в дясното платно, за да не ни размаже колата зад нас. Тимъти се събужда…

— Еба си майката. Не можете ли да оставите човек да дремне бе?

— Насмалко да се утрепем — изръмжа Нед. Наведен напред, направо бълваше думите в голямото розово ухо на Тимъти. — Щеше да е върхът на иронията, нали? Четирима яки млади мъже, тръгнали на запад, за да спечелят вечен живот, помлени от шофьор на камион на Ню Ингланд Трууей. Размазани по мантинелата.