Книгата на живота

— Смятаме, че май са замесени малко огън и кръв — обясни съпругът ми, изтръска едно одеяло и последва Кейлъб. Двамата бяха бъбрили цялата вечер за всичко — за академичната политика, за работата на Матю в болница „Джон Радклиф“ и за съдбата на белите мечки. Матю постла одеялото на пода за Джон, докато Кейлъб прокарваше пръсти по кората на Сухото дърво.

„Точно това му трябва на Матю — осъзнах аз. — Дом. Семейство. Глутница.“ Когато нямаше за кого да се грижи, той се оттегляше в онова тъмно кътче, където го преследваха делата му от миналото. А точно сега беше особено склонен към мрачно настроение, след като Бенджамин се беше появил отново.

И аз се нуждаех от същото. Докато живяхме през шестнайсети век в домакинства вместо просто в къщи, бях свикнала да съм заобиколена от други хора. Страхът ми да бъда разкрита бе намалял и се бе сменил с желание да бъда част от нещо.

Затова и празненството със сбора беше изненадващо приятно. Вещиците на Медисън бяха заемали страховито място във въображението ми, но тази вечер те бяха мили и дружелюбни, с изключение на враговете ми от гимназията Каси и Лидия. Освен това бяха изненадващо немощни в сравнение с вещиците от Лондон. Една-две владееха донякъде стихийна магия, но бяха далеч от огнените и водните вещици от миналото. А онези, които ги биваше да въртят занаята, не можеха да стъпят и на малкия пръст на Сара.

— Вино, Аби? — Фернандо й предложи чаша.

— С удоволствие. — Тя се изкиска. — Изненадана съм, че се измъкна жив от празненството. Сигурна бях, че някоя ще ти направи любовна магия.

— Фернандо не биваше да ги окуражава — с престорена строгост казах аз. — Не беше нужно да се кланя и да целува ръката на Бети Ийсти.

— Горкият й съпруг ще има да слуша дни наред „Фернандо това“ и „Фернандо онова“ — подхвърли Аби и отново се изкиска.

— Дамите ще останат много разочаровани, когато открият, че се опитват да оседлаят неподходящия кон — отбеляза Фернандо. — Приятелите ти ми разказаха най-очарователни истории, Даяна. Знаеше ли, че вампирите всъщност са много гушкави, когато намерят истинската любов?

— Не бих казала, че Матю се е превърнал в плюшено мече — иронично възразих аз.

— А, но нямаш представа какъв беше преди — с дяволита усмивка каза Фернандо.

— Фернандо! — извика Сара от кухнята. — Ела да ми помогнеш да запаля тъпия огън. Все не тръгва.

Изобщо не можех да си представя защо й трябваше да пали огън в тая жега, но Сара твърдеше, че Ем винаги палела огън на Празника на жътвата и толкоз.

— Дългът зове — промърмори Фернандо и леко се поклони на Аби. Тя се изчерви досущ като Бети Ийсти.

— Ще дойдем с теб. — Кейлъб хвана Грейс за ръката. — Хайде, половинке.

Матю гледаше как Прат се изнасят в кухнята. В ъгълчето на устата му играеше усмивка.

— И ние скоро ще сме същите — прошепнах му, докато го прегръщах.

— Точно същото си мислех и аз. — Матю ме целуна. — Готова ли си да кажеш на леля си, че си тъкачка?

— Веднага след като Прат си тръгнат. — Всяка сутрин обещавах да разкажа на Сара всичко, което научих от лондонския сбор, но с всеки следващ ден ми ставаше все по-трудно да го направя.

— Не е нужно да споделиш всичко наведнъж — рече Матю, докато галеше раменете ми. — Просто й кажи, че си тъкачка, за да престанеш да носиш това наметало.

Отидохме при другите в кухнята. Огънят на Сара вече пращеше весело в килера, допринасяйки за топлата вечер. Седяхме на масата, обсъждахме празненството и споделяхме клюки за последните събития в сбора. После разговорът се прехвърли към бейзбола. Кейлъб беше фен на „Ред Сокс“, също като баща ми.

— Защо всички от „Харвард“ са луди по „Ред Сокс“? — Станах да направя чай.

Нещо бяло се раздвижи в периферното ми зрение и привлече вниманието ми. Усмихнах се и оставих чайника, мислейки си, че е някой от изчезналите духове на къщата. Сара така щеше да се зарадва, ако някой от тях е готов да се появи отново.

Не беше дух.

Двегодишната Грейс стоеше пред огнището на несигурните си крачета.

— Хубав — изгука тя.

— Грейс!

Сепната от вика ми, Грейс обърна глава. Това беше достатъчно да изгуби равновесие и да залитне към огъня.

Никога нямаше да стигна до нея — не и когато между мен и огнището имаше кухненски плот и седем и половина метра. Бръкнах в джоба на късите си панталони и извадих вървите си на тъкачка. Те се заизвиваха между пръстите ми и запълзяха около китките точно когато писъкът на Грейс прониза въздуха.

Нямаше време и за заклинания. Реагирах напълно инстинктивно и забих крака в пода. Водата беше навсякъде около нас, течаща по дълбоките артерии, които кръстосваха земята на Бишъп. Беше и в мен, и в опита си да насоча нейната сурова, стихийна сила аз изолирах сините, зелените и сребърните нишки, които подчертаваха всичко в кухнята и килера, свързано с вода.

С рязко движение запратих водна стрела към огнището. Изригна пара, засъскаха въглени и Грейс тупна в мократа пепел.

— Грейс! — Аби изтича покрай мен, следвана от Кейлъб.

Матю ме придърпа в обятията си. Бях вир-вода и треперех. Той разтърка гърба ми, опитвайки се да ме стопли.