Книгата на живота

— Майка ми ли? — Сетих се как Сара и Вивиан се бяха спогледали продължително снощи. — Знаела си, че може да се случи нещо подобно.

— Едва след като видях лявата ти ръка. По нея има всички цветове на висшата магия, като екзорсизъм и гадателство, докато дясната ти ръка носи цветовете на занаята. — Тя замълча за момент. — Има цветове и на тъмната магия.

— Добре поне, че съм деснячка. — Беше опит за шега, но треперещият ми глас ме издаде.

— Не си деснячка. Служиш си еднакво добре и с двете ръце. Предпочиташ дясната, защото онази ужасна начална учителка твърдеше, че леваците били демонични създания. — Сара се беше погрижила учителката да бъде порицана. След първия празник на Вси светии в Медисън госпожица Съмъртън беше напуснала.

Исках да кажа, че висшата магия не ме интересува, но от устата ми не излезе нито звук.

Сара ме погледна тъжно.

— Не можеш да излъжеш друга вещица, Даяна. Особено стара кримка като мен.

— Никакви тъмни магии. — Емили беше умряла, докато се е опитвала да призове и обвърже дух, вероятно този на майка ми. Питър Нокс също се интересуваше от тъмните аспекти на занаята. Тъмната магия присъстваше и в Ашмол 782 — да не говорим, че там смъртта изобщо не можеше да се побере на един палец.

— Не е задължително тъмното да означава зло — успокои ме Сара. — Новолунието зло ли е?

Поклатих глава.

— Тъмната луна е време на ново начало.

— А совите? Паяците? Прилепите? Драконите? — Сара използваше учителския си глас.

— Не — признах аз.

— Не. Не са зли. Хората измислят тези истории за луната и нощните създания, защото те символизират неизвестното. Не е съвпадение, че символизират и мъдростта. Няма нищо по-силно от знанието. Затова толкова внимаваме, когато учим някого на тъмна магия. — Тя взе ръката ми. — Черното е цветът на богинята като старица, а също на укриването, лошите поличби и смъртта.

— А тези? — Размърдах трите други пръста.

— Тук имаме цвета на богинята като девица и ловджийка — каза тя и сгъна сребърния ми среден пръст. Сега разбрах защо гласът на богинята беше прозвучал по онзи начин. — А това е цветът на светската власт. — Тя прегъна златния ми безименен пръст. — Колкото до кутрето, бялото е цветът на гадаенето и пророчеството. Освен това се използва за разваляне на проклятия и прогонване на нежелани духове.

— Като изключим смъртта, не звучи чак толкова ужасно.

— Както казах, не е задължително тъмното да означава зло — изтъкна Сара. — Вземи например светската власт. В добродетелни ръце тя е сила за добро. Но ако някой злоупотреби с нея за лични облаги или за да навреди на другите, тя може да бъде ужасно разрушителна. Тъмнината зависи от вещицата.

— Ти каза, че Емили не била много добра във висшата магия. Ами мама?

— Ребека беше много добра в нея. От звънеца, книгата и свещта продължи направо към свалянето на луната — с тъга рече Сара.

Вече някои от нещата, които бих виждала да прави майка ми, започваха да се изясняват — като онази нощ, когато бе призовала привидения от една купа с вода. Ясен ставаше и огромният интерес на Питър Нокс към нея.

— Ребека обаче сякаш изгуби интерес към висшата магия, след като срещна баща ти. Единствените неща, които й допадаха тогава, бяха антропологията и Стивън. Както и ти, разбира се — добави Сара. — Не мисля, че се е занимавала много с висша магия след раждането ти.

„Или поне не там, където бихме могли да я видим с татко“ — помислих си аз.

— Защо не си ми казвала досега? — попитах на глас.

— Нали не искаше да имаш нищо общо с магията? — Лешниковите й очи се врязаха в моите. — Запазих някои от нещата на Ребека, ако случайно някога покажеш някакви способности. Къщата взе останалото.

Сара промърмори заклинание — отварящо, ако можеше да се съди по нишките, които внезапно осветиха помещението с червена, жълта и зелена светлина. Отляво на старото огнище се появи шкаф с чекмеджета, вграден в старата зидария. Стаята се изпълни с аромата на лилии от долината и с нещо тежко и екзотично, което събуди остри, неспокойни чувства у мен — пустота и копнеж, близост и ужас. Сара дръпна едно чекмедже и извади някакво червено и смолисто парче.

— Драконова кръв. Винаги, когато я помириша, си спомням за Ребека. — Тя вдъхна миризмата. — Онази, което се намира днес, не е с толкова добро качество като тази и това парче струва цяло състояние. Исках да я продам и с парите да оправя покрива, когато падна заради виелицата от деветдесет и трета, но Ем не ми позволи.

— За какво я използваше мама? — попитах, мъчейки се да преглътна бучката в гърлото си.

— Ребека правеше мастило от нея. Когато преписваше с него някое заклинание, силата й изсмукваше електричеството на половината град. Токът в Медисън често спираше, когато майка ти беше момиче. — Сара се изкиска. — Книгата й със заклинания би трябвало да е някъде тук, освен ако къщата не я е изяла, докато ме нямаше. Тя ще ти разкаже повече.

— Книга със заклинания ли? — Намръщих се. — Какво не му е наред на гримоара на Бишъп?