Кобра

Д’арл прехапа устни.

— Възможно е… да става дума за някакво временно усещане за сила, под влияние на техните нови способности — предположи той. — Малко мирис на барут и бързо ще осъзнаят, че и те са способни на грешки, също като простосмъртните.

— Може би. А може би не. — Х’орм върна отново няколко страници от доклада и намери търсения пасаж. — През първия етап от операцията са изпратени триста кобри, в момента се обучават още шестстотин. Онези от армията поне размърдаха ли се да затворят ситото на приемните изпити?

— Рано е да се каже — поклати глава Д’арл.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Д’арл неусетно премести очи към прозореца и панорамната гледка, която разкриваше над тях куполът.

— Достатъчно е да наредите, сър — каза той, — и аз съм готов да издам заповед за спирането на целия проект. В най-лошия случай ще уведомим останалите членове на Комитета за потенциалните опасности.

— Хм. — Х’орм отново погледна монитора. — Значи триста души вече са включени във военните действия. Не. Причините, вследствие на които Комитетът даде първоначалното си одобрение все още са валидни: ние сме във война, част от територията ни е окупирана и от нас се изисква да използваме всички оръжия, с които разполагаме. Освен това, спрем ли нещата сега, това означава да обречем на гибел тези триста души, които вече са във войната. Но все пак… ще искам от теб да следиш всички доклади от разузнаването от Силвърн и Адирондак и да събираш пълна информация за взаимодействието на тези кобри помежду си и с цивилното население. Ако се появят някакви, каквито и да било проблеми, искам да съм в течение незабавно.

— Слушам, сър — кимна Д’арл. — Ще ми е по-лесно, ако ми кажете какво точно да търся.

Х’орм махна с ръка.

— О, ще го наречем „титанов комплекс“ или нещо подобно. Убеждението, че си толкова всемогъщ, та стоиш над общоприетите норми и закони. Всички кобри са надарени с огромна физическа сила и невъобразими умения — тъкмо там, според мен, се крие главната опасност.

Д’арл неволно се засмя при тези думи. Точно това не беше очаквал — да се тревожат, че са предоставили твърде голяма мощ в ръцете на шепа обикновени войници! Но споделяше напълно гледната точка на своя началник. Кобрите бяха получили силата си наведнъж, а не стъпка по стъпка, за да имат време да привикнат с нея.

— Разбирам ви — кимна той. — Желаете ли да предоставим този доклад на останалите?

— По-късно. Първо ще се запозная по-подробно с цифрите.

— Слушам, сър. — Ето че получи още един урок. Попаднеше ли докладът в останалите членове, скоро щеше да е достояние на всички обитатели на Купола. А един от основните принципи на властта, който Д’арл беше научил в самото начало, бе, че не бива да предоставяш на противника цялата информация, с която разполагаш. — Да ви донеса ли вечерята?

— Ако обичаш. И добави още една чашка кахве, тази вечер ще работя до късно.

— Слушам, сър. — Д’арл се надигна. — Аз също ще остана до късно в кабинета си, така че, ако ви потрябвам…

Х’орм кимна, но вече бе потънал в доклада. Неговият заместник безшумно пресече покрития с дебел килим под и излезе. Нямаше защо да се безпокоят за кобрите, поне докато участваха във войната. Но Х’орм не беше от хората, които се притесняват лесно за дреболии и щом бе загрижен, сигурно наистина имаше някаква причина. Значи, първата стъпка ще бъде да се свърже с комплекса Фрейр и да нареди да ограничат приема на нови кадри.

А след това… след това ще поръча две вечери наведнъж. Изглежда, че го чакаше доста дълга нощ.

ВОЙНИК: 2046

Дневната беше малка, претрупана с мебели и вътре цареше съвсем осезаема мрачна и тъжна атмосфера. Седнал край олющената маса в самия център на стаята, Джони лениво разглеждаше отсрещната стена и си мислеше, че напуканата й боя е като отражение на неговото собствено почти пределно изтощение. Нещо като карта на душата му с безброй пукнатини и множество отчупени парченца, илюстрираща въздействието на трите военни години върху психичното му равновесие. Но все още се държи, повтаряше си той винаги, когато стигнеше до този момент от разсъжденията. Експлозиите и звуковите оръдия са набраздили повърхността й, но стената под нея е непокътната. И щом една глупава стена може да издържи, ще издържа и аз.

— Така ли? — разнесе се звънлив глас зад него.

Джони погледна към намачкания къс хартия със ситно изписани числа и букви, върху който се упражняваше момичето.

— Първите три са съвсем добре — кимна той. — Но последната трябва да е…

— Ще я оправя — прекъсна го Дениз и се нахвърли с обновено настървение на геометричната задача, която решаваше. — Не ми казвай.