Кобра

Джони мрачно кимна. До този случай скорострелите се смятаха за сравнително безопасни оръжия за употреба. Миниатюрните инерциални ракети, които изстрелваха, не създаваха радарни, звукови или инфрачервени отражения, които да бъдат засечени от безчислените локатори на трофтите и техните бързо реагиращи оръжия. Ракетите се задвижваха от силно сгъстен въздух, продължаваха по инерция и двигателите им се включваха едва след десетина-петнадесет метра. Като противодействие трофтите прибягваха най-често до „стършели“ и лазерни завеси, но до този момент опитите им да засекат стрелящия оставаха безуспешни. Или Марджа беше уцелена по случайност или…

Джони погледна въпросително Кали Халоран, двамата отдавна бяха привикнали да се разбират без думи. Както и този път.

— Няма да знаем със сигурност, докато не започнат да повалят масово всички, които са въоръжени със скорострели — произнесе уморено Кали. — Но изстрелът бе твърде точен, за да е само случайност. Мисля, че спокойно можем да зачеркнем и скорострелите от списъка.

— Които иначе вършеха дяволски добра работа — мрачно изсумтя Имел Дойч. Стоеше с гръб към тях, загледан навън през прозореца.

В стаята се възцари тишина. Нещо витаеше из въздуха.

— Какво се е случило? — попита притихнало Джони.

— Изгубихме още една кобра — въздъхна Халоран. — Струва ми се, че беше от групата на Макдоналд, но не съм съвсем сигурен — видимостта беше направо отвратителна. Хората, които е трябвало да охраняват един от достъпите към тяхната позиция, изглежда не са си били по местата и вътре незабелязано са се промъкнали десетина трофти. Получихме призив за помощ, но бяхме твърде далеч.

Джони кимна, долавяйки горчивината в гласа му. Той самият беше изпадал най-малко два пъти в подобно положение, откакто пристигна на Адирондак. По същия начин — благодарение некомпетентността на цивилните — изгубиха Пар Нофке и Друма Сингх. Измина немалко време преди Джони да се съвземе от тази тежка загуба — за Халоран, който открито ненавиждаше местните жители, този период бе дори по-дълъг.

Дойч, роден и израсъл на Адирондак, така и не можа да го преживее.

— Да имаш представа за общия брой на жертвите? — попита Джони.

— Не особено голям, ако изключим кобрата.

Джони потръпна, осъзнал за кой ли път през последните няколко месеца, че бяха започнали да ценят неизмеримо повече живота на кобрите, отколкото на техните съюзници от съпротивата.

— Знаеш добре, че нямахме никакво намерение да превземаме тези складове и хората бяха предупредени да не се излагат на излишни рискове. Какво стана, подкрепленията пристигнаха ли безпрепятствено?

— Нямам представа — поклати глава Джони. — Пулсовият приемник мълчи.

— Напълно в стила на тези задници, да ни уведомят в последния момент за промяна в програмата.

Джони вдигна рамене и се върна при Марджа и другите двама цивилни.

— Как е раната?

— Типично нараняване от стършел — обясни един от тях. — Кожата е разкъсана, но тъканите в дълбочина са запазени. Известно време ще трябва да пази стаята.

Поне един от родителите на Дениз щеше да е далеч от убийствения пъкъл.

Ако това въобще имаше някакво значение. Джони вече се бе нагледал до втръсване на избити невинни граждани, попаднали в кръстосан огън.

В стаята отново настъпи тишина. Двамата цивилни приключиха с раната на Марджа и излязоха, като взеха със себе си всички оръжия на групата, за да ги скрият в тайника. Кем и Дениз придружиха Марджа до една от трите спални на апартамента — уж, за да й помогнат, а в действителност, за да оставят трите кобри насаме, да обсъдят операцията и възможностите за нови подривни действия, преди да се приберат от работа останалите обитатели на апартамента.

Всъщност, подобни обсъждания бяха минало, нещо, с което се занимаваха през първите два месеца след пристигането си. Сега, когато всяка дума, мнение, предложение, беше повторено многократно, когато дори жестовете или едва забележимото вдигане на вежди значеха достатъчно, всякакви разговори бяха излишни.

Точно днес всички жестове означаваха само едно — безмерно изтощение.

— Утре — напомни им Джони за следващата тактическа оперативка на високо равнище и с това разговорът приключи.

Халоран кимна. Дойч само нервно прехапа устни.

Така свърши още един ден на Адирондак. Щом стената може да издържи, припомни си Джони, ще издържа и аз.

Тримата мъже, седнали край масата, не се отличаваха по нищо от който и да било жител на Кранач през тези дни — уморени, с отдавна немити лица и дори мъничко изплашени. Понякога беше доста трудно да повярваш, че тъкмо те — благодарение на някакви скрити от окото качества — организират и ръководят всички действия на Адирондакското съпротивително движение.

Трудно беше да се съгласиш с последното, след загубата на кобрата и другите цивилни при последната акция.