Кобра

— Прав си, Джони — съгласи се тя и сведе смирено глава в знак, че иска прошка. — Не е смешно. Съжалявам, исках да поразведря обстановката.

Халоран отново изсумтя недоволно и погледна останалите.

— Някой да има свястно предложение?

— Какво ще кажете за пратката с електронни резервни части, която трябваше да пристигне вчера? — подхвърли Дойч.

— Вече е тук — кимна Дейн. — Складираха я в старата фабрика. Но няма да е лесно да се доберем до нея.

Дойч вдигна въпросително вежди и погледна Халоран и Джони.

— Че защо не? — сви рамене Халоран. — В една стара фабрика сигурно има повече вратички, отколкото могат да запушат трофтите.

— Смяташ, че все още не са се научили да го правят ли? — Дойч се надигна и огледа присъстващите в стаята членове на бойни групи. — Изглежда, че днес повече няма да ни потрябвате. Благодаря, че дойдохте.

От гледна точка на протокола, нито една от кобрите нямаше право да закрива съвещанието. Но никой не посмя да възрази. Присъстващите напуснаха залата и вътре останаха само кобрите и тримата цивилни водачи.

— А сега — продължи Дойч, като се обърна към тях, — да разгледаме плановете на фабриката.

Лицето на Ама приличаше на гръмоносен облак, но тя реши да премълчи, предчувствайки, че едва ли ще получи подкрепа от другите двама водачи. Вместо това извади папката с планове и изсипа съдържанието й на масата — листчета с детайлно събирана информация, ръчно нарисувани скици и подробни сведения от агентите на съпротивата. Не след дълго вече внимателно разглеждаха плана на фабриката за пластмасови изделия „Уолкър“.

Подготовката на акцията продължи до късно следобед, но Джони все пак успя да се прибере в квартирата преди началото на комендантския час. Никой не се поинтересува за това как е протекла срещата, макар всички да се досещаха, че съвсем скоро Джони ще излезе за поредната акция. Отнасяха се вежливо с него, но той усещаше някаква преграда в отношенията, неизказани от никой, но витаещи из въздуха опасения, че този път може и да не се върне.

Едва късно вечерта, след като си легна, Джони се замисли за тази възможност. Не се боеше, с течение на времето мисълта за смъртта му ставаше все по-безразлична. И все пак знаеше, че в боя най-често загиват тъкмо тези, които не знаят цената на живота.

Ето защо, в последните минути преди да заспи, той се опита да си припомни всички причини, заради които трябваше да се върне жив от акцията. Започна, разбира се, със семейството си и завърши с Дениз.

Вградения в нанокомпютъра часовник беше едновременно най-простият и най-полезният детайл от цялата екипировка на кобрите. Подобно на неизменния за всяка бойна операция хронометър, той позволяваше на разпръснатите в относително широк участък войници да синхронизират действията си и още повече — той можеше да се свързва директно с контрола на сервомоторите и тогава всяко движение се извършваше с точност до хилядна от секундата. С други думи, часовникът разкриваше възможности, които доскоро се смятаха за изключителен приоритет на автоматизираните устройства и най-елитните механизирани военни подразделения.

Точно след дванадесет минути и осемнадесет секунди часовниковият механизъм за пореден път щеше да докаже своето изключително значение. Докато се спускаше надолу по тясната вентилационна шахта на старата фабрика, в чиято пречиствателна система кобрите бяха открили неохраняван проход, Джони непрестанно сверяваше хода на движението си с този на цялата операция. Не беше в особен възторг от пролуката, на която се бяха натъкнали — тесните, затворени пространства бяха потенциални клопки, особено за кобрите, — но поне до момента изглеждаше, че рискът ще си струва. Не беше особено трудно да преодолеят аларменото устройство, което трофтите бяха инсталирали в горния край на шахтата и — ако можеше да се вярва на чертежа, който бе запечатал в паметта си — съвсем скоро трябваше да се озове в някаква голяма цистерна, разположена непосредствено над главния вход към сградата. Там трябваше да открие подходяща позиция за стрелба по охраната от вътрешната страна на вратата и да изчака сигнала за начало на акцията.

На времето трофтите доста често използваха преносими датчици тип „черна кутия“ за охраната на сгради като тази, но успешните действия на съпротивата ги бяха принудили да се откажат от подобна тактика. Пришълците скоро научиха, че колкото и да занижават прага на чувствителност на който и да било от датчиците, противникът неизменно съумяваше да предизвика поредица от фалшиви тревоги, с които обезсмисляше употребата им. След безброй безуспешни преследвания на „нарушители“, в края на краищата те се отказаха от всякакви автоматични системи за охрана и вместо тях започнаха да разполагат часовои, оборудвани с датчици и сигнални устройства, някои от които се самозадействаха при преустановяване на жизнените функции. Една почти съвършена система, в която на пръв поглед нямаше пролуки.

Но само на пръв поглед.