Кобра

— Разбрах — махна с ръка Пирс. — Но преди да приключим с темата… знаеш ли, получихме писмо от армията, в което се казваше, че по-голямата част от екипировката ти ще бъде демонтирана преди да се завърнеш у дома. Какво, всъщност… какво ти оставиха?

Джони въздъхна.

— По-добре щеше да е, ако те бяха предупредили направо, вместо да ти пращат разни уклончиви съобщения. Току виж си си помислил, че съм някой ходещ танк. Истината обаче е, че ако изключим сервомоторите и керамичните пластини, разполагам само с нанокомпютъра — който сега няма кой знае каква работа, освен да координира сервото — и два малокалибрени лазера в пръстите на ръцете, които можеха да се свалят само чрез ампутация. И енергийният източник, естествено. Всичко останало — кондензаторът на мълниехвъргачката, бронебойният лазер, звуковите оръжия — вече го няма. — Също и устройството за саморазрушаване, но Джони реши да спести на баща си този факт.

— Стига по темата. Извинявай, че те попитах, но исках да съм наясно. С майка ти бяхме малко обезпокоени.

— Няма нищо.

Междувременно стигнаха къщата. Веднага щом влязоха, Джони надникна в спалнята, която Джейми беше обсебил през изминалите три години.

— Къде е брат ми? — попита той, след като хвърли раницата на старото си легло.

— Отиде до Ню Персей да търси нова лазерна тръба за заваръчния струг в работилницата. В момента работи само един от двата струга и ако и той се развали, доста ще закъсаме. В последно време стана много трудно с резервните части — заради войната. — Той щракна с пръсти. — Слушай, а можеш ли да заваряваш с тези твоите лазери?

— Мога да правя точкови заварки. Всъщност, те са пригодени именно за работа с метали.

— Чудесно. Значи ще ни помогнеш, докато пуснем машината в ход. Какво ще кажеш?

Джони се поколеба.

— Да ти призная честно, тате… не ми се ще. Защото… тези лазери ми напомнят за… други неща.

— Не те разбирам — намръщи се Пирс. — Да не се срамуваш от това, което си правил?

— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че си давах сметка с какво ще се занимавам, когато се записах за кобра. Само че… тази война е малко по-различна от войната, в която ти си участвал. През цялото време, докато бях на Адирондак, аз се намирах в постоянна опасност — и излагах на риск живота на други, непознати хора. Ако ти се е налагало да се сражаваш лице в лице с минтистийци или да погребваш труповете на невинни граждани… — той спря за миг и направи видимо усилие да се овладее — сигурно ще разбереш защо се опитвам да забравя всичко. Поне за известно време.

Пирс помълча няколко секунди. После вдигна ръка и я положи върху рамото на сина си.

— Прав си, Джони, да воюваш от борда на звездолет е съвсем различно. Едва ли ще мога да си представя през какво точно си преминал, но ще се постарая. Съгласен?

— Да, татко. Благодаря ти.

— Няма защо. Хайде да видим какво прави майка ти. А после ще надзърнеш и в стаята на Гуен.

Вечерята беше истински малък празник. Ирена Моро беше сготвила любимото ястие на сина си, а разговорът вървеше леко, често прекъсван от смях. Джони имаше усещането, че стаята е изпълнена с топлина и обич, която ги заобикаляше от всички страни като невидима защитна бариера. За първи път, откакто беше напуснал Асгард, той се чувстваше в пълна безопасност и напрежението, превърнало се в негова втора природа, започна да напуска мускулите му.

Към края на разговора стана дума и за предстоящите планове на Джони.

— Още не съм решил — призна той, докато отпиваше от чашата с димящо кахве. — Мислех да се върна в училище и да завърша прекъснатия в последната година курс по компютърна програмистика. Но това ще отнеме цяла година, а на мен никак не ми се учи. Поне засега.

— А ако се хванеш на работа — попита седящият отсреща Джейми, — какво би избрал?

— Смятах да помагам на татко в работилницата, но както научих, ти вече се справяш доста добре там.

Джейми погледна за миг баща си.

— По дяволите, Джони, при нас има предостатъчно работа и за трима ни. Нали, тате?

— Разбира се — отвърна Джони, след кратко колебание. — Но струва ми се, че засега не ви достигат инструменти. Затова смятах да поработя няколко месеца на друго място, докато оборудвате работилницата за трима. А сетне, ако не ми потръгне особено, ще се върна при вас.

Пирс кимна.

— Правилно си решил, Джони. Това е най-добрият начин.

— Значи пак се връщаме на първия въпрос — настояваше Джейми. — Каква работа ще си избереш?

Джони вдигна чашата и отпи с наслаждение. Кахвето в армията никога не притежаваше подобен фин аромат и беше направо претъпкано с разни витамини и стимуланти.

— Имам доста добър опит в инженерството, особено в употребата на експлозиви и ултразвукови резачки. Ще си опитам късмета в някоя пътно-строителна компания — разбрах, че започвали нова магистрала на юг от града.

— Нищо не пречи да опиташ — сви рамене Пирс. — Ще си отдъхнеш ли преди това няколко дни?

— Не — още утре отивам. Тази вечер ще се поразходя из града — искам да свикна с обстановката. Мамо, да ти помогна ли в раздигането на масата?

— Не ставай смешен, Джони — засмя се Ирена. — Почивай си и остави на мен.