Кобра

Стилман го погледна объркано, после сви рамене.

— Все някога щеше да си дойде. В края на краищата, войната свърши. Другите войници се прибраха още преди седмица.

— Да, но Джони не е съвсем обикновен войник. Харти каза, че разнасял без да се затрудни раница, която тежала поне тридесетина килограма. Това момче е в състояние да разруши цяла сграда с голи ръце, ако нещо му стане.

— Успокой се, Сют. Познавам добре семейство Моро. Джони е един много уравновесен младеж.

— Бил е, искаш да кажеш — поправи го мрачно Фрейзър. — А след това е станал кобра и в продължение на три години е избивал трофти или е гледал как убиват приятелите му. Кой знае каква следа е оставило всичко това в него?

— Дълбоко отвращение от войната, ако е като всички останали войници. И нищо повече, ако питаш мен.

— Мисля, че подценяваш нещата, Тиги. Погледни истината в очите, това момче е изключително опасно. Не бива да игнорираме този очевиден факт.

— Значи го смяташ за опасен, така ли? И какво според теб да направим — да обявим всеобща тревога?

— Съмнявам се, че ще се наложи да я обявяваме. Няма човек в града, който да не е следил онези идиотски репортажи от войната за нашите „момчета-герои“. Всички знаят, че кобрите направиха на пух и прах трофтите на Адирондак и Силвърн.

Стилман въздъхна.

— Добре де, признавам, че може да възникнат известни проблеми с адаптацията на Джони към цивилния живот. Честно казано, щях да съм далеч по-щастлив, ако си беше останал на служба. Но не го направи. Независимо дали това ни харесва или не, Джони се върна у дома, а ние можем да постъпим както пожелаем — да приемем спокойно този факт или да побегнем с уплашени крясъци по улиците. Той е рискувал живота си за нас там, така че му дължим поне тази възможност да забрави колкото се може по-скоро ужасите на войната и да се върне при обикновените хора.

— Да. Май си прав — Фрейзър бавно поклати глава. — Но пътят, който го чака, няма да е никак лесен. Виж, така и така заговорихме за това, защо не подготвим някое подходящо съобщение за пресата? Да предупредим хората, преди да са плъзнали всякакви слухове.

— Чудесна идея. Хей, Сют, горе главата — войниците се връщат по домовете си още откакто човечеството е започнало да воюва. Дойде и нашият ред.

— Прав си — изсумтя Фрейзър. — Само че това ще е първият случай — откакто сабите са излезли от мода, — когато войниците носят със себе си цялото си въоръжение.

Стилман сви безпомощно рамене.

— Въпросът не е от нашата компетенция. Хайде — да се захващаме за работа.

Джони паркира колата точно пред къщи и загаси двигателя с облекчена въздишка. Пътната настилка на доста места беше неравна и това го накара неведнъж да съжали, че не беше наел глайдер. Какво пък, нали се добра дотук без да си изръси бъбреците.

Той отвори багажника, преметна раницата и тъкмо когато вдигаше куфарите, нечия ръка легна на рамото му. Извърна се и се озова лице в лице с щастливо усмихнатия Пирс Моро.

— Добре дошъл у дома, синко — произнесе той.

— Здравей, татко — отвърна засмяно Джони и пое протегнатата му ръка. — Как я карате тук?

Отговорът на Пирс беше заглушен от пронизителен вик, който долетя от вратата. Джони се обърна тъкмо навреме, за да зърне десетгодишната Гуен, която бясно се носеше към него през ливадата, огласяйки околността с обезумелия писък на спечелила от лотарията вещица. Той разтвори ръце и дори лекичко приклекна, за да поеме литналото към него телце, сетне я завъртя във въздуха и я хвърли цял метър нагоре. Острият й смях почти прикри уплашения възглас на Пирс. Джони я подхвана без видимо усилие и я положи внимателно на тревата.

— Майчице, колко си пораснала само — въздъхна той. — Съвсем скоро ще станеш прекалено тежичка, за да те подхвърлям.

— Чудесно — отвърна задъхано тя. — А дотогава ще ме научиш да се бия. Ела да ти покажа моята стая.

— Веднага идвам. Но първо да кажа „здравей“ на мама, нали? В кухнята ли е?

— Да — кимна Пирс. — Ти тръгвай, Гуен. Ние с Джони ще си поприказваме малко.

— Добре — изписука тя. После стисна ръката на Джони и се затича към къщата.

— Стаята й е облепена със снимки и статии от последните три години — обясни Пирс, докато Джони разтоварваше багажа. — Всичко, което успя да намери за кобрите.

— Не ти ли е приятно?

— Кое — че те превръща в идол? Божичко мили, ни най-малко. Защо питаш?

— Изглеждаш ми малко нервен.

— Ще ти кажа защо. Изплаших се, като видях как я подхвърляш във въздуха.

— Имам доста богат опит със сервомоторите — успокои го Джони. — Повярвай ми, зная как да боравя с най-различни тежести, без да ги изпускам.

— Така е, така е. По дяволите, аз също използвах екзоскелет на твоите години — по време на Минтинстинската война. Но онази екипировка беше доста обемиста и човек нито за миг не можеше да забрави, че я носи. В първия миг се уплаших да не я изпуснеш.

Джони завъртя глава.

— Всъщност, никога досега не съм контролирал по-добре тялото си. Сервомоторите и керамичните пластини не могат да бъдат демонтирани, така че ще си ги нося до края — а и доста привикнах с тях.