Кобра

— Прав си — кимна тя. — Можех. И двамата сгрешихме, аз — че не ти казах, а ти — че побърза да си вадиш разни параноидни заключения въз основата на невярна информация. Да си призная, изкуших се да проверя как ще действаш при подобни условия. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш събираше сили за следващите думи. — Виждаш ли, Джони, всички ние, които работим редом с вас, кобрите, сме… малко изплашени. Още щом кацнахте, разнесоха се слухове, че на Асгард са ви дали карт бланш да използвате всякакви средства в борбата срещу трофтите, включително и екзекуция на онези представители на цивилното население, които отказват да ви съдействат.

— Но това е абсурдно — възмути се Джони.

— Така ли? Но вярно ли е, че Доминионът не е в състояние да упражнява контрол върху вас от разстояние няколко десетки светлинни години? Какво остава тогава за нас? И какво ви пречи да използвате силата, която имате, както намерите за добре?

— Ами… — понечи да отвърне Джони. После се замисли. — Ще ти кажа — просто това не е начинът, по който трябва да освободим Адирондак.

— Ако това наистина е целта, която си е поставило командването на Асгард. Представи си за момент, че са имали други намерения — например, да нанесат сериозен удар срещу военния потенциал на трофтите, без оглед за щетите, които би понесло местното население. Кой го е грижа за нашия малък свят?

Джони решително поклати глава.

— Не. Не зная дали ще ми повярваш, но кобрите не са тук, за да спечелят войната на всяка цена — включително и през труповете на твоите сънародници. Имаш погрешна представа за нас. Да знаеш само през какво сито ни накараха да минем — и колко кадърни момчета отпаднаха…

— Сигурно е така. Но войната променя хората. Както и да е — тя сви рамене. — Целият този разговор може да се окаже напълно излишен. Ако имаме късмет, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна и се усмихна, но лицето й остана малко напрегнато.

— Тази сутрин получихме междупланетен сигнал. Всички бойни части на съпротивата и специалните подразделения трябва да подготвят диверсионни мероприятия във връзка с предстоящия десант.

— Предстоящия десант?

— Нали чу? И ако успее, ако войната ни подмине, Джони, ние всички ще ви бъдем ужасно задължени. Никога няма да ви забравим, макар че доста хора ще въздъхнат облекчено, когато си тръгнете.

Останалата част от пътуването премина в мълчание. Илона спря през една улица от новата квартира на Джони. На входа ги посрещна жена с изморено лице и уплашени очи, която отведе Джони в тясна квартира на последния етаж. Някой вече беше пренесъл вещите му тук. Върху чантите беше поставен плик за писмо.

Джони го вдигна с озадачено изражение и го отвори. Единственият лист вътре беше изписан с разкривен детски почерк.

„Скъпи Джони,

Мама каза, че заминаваш и вече няма да живееш при нас. Моля те, пази се, не позволявай вече да те хванат и при първа възможност ела да ме видиш. Обичам те.

Дениз“

Джони се усмихна и прибра писмото в плика. Ти също се пази, Дениз, помисли си той. Дано поне ти ни запомниш с добро.

ИНТЕРЛЮДИЯ

Преговорите приключиха, най-сетне договорът беше подписан, ратифициран и изпълнен, и еуфорията, която владееше съвещанията на Централния комитет през последните два месеца, постепенно започна да утихва. Ванис Д’арл очакваше, че Х’орм ще използва този момент, за да повдигне отново проблема с кобрите и не се излъга.

— Не става дума за неблагодарност или несправедливост, а по-скоро за абсолютна необходимост — взе думата той на едно от поредните съвещания и само хората, които го познаваха добре, можеха да забележат, че гласът му едва забележимо трепери. Седнал зад него, Д’арл беше втренчил обезпокоен поглед в гърба му. Питаше се, дали останалите си дават сметка какви невероятни усилия е коствала войната на Х’орм… и дали ще се досетят за изключителната важност на проблема, който им предстоеше да решат, след като Х’орм бе предпочел да присъства лично на тази среща.

Ако се съдеше по лицата им, повечето от тях нямаха ни най-малка представа с какво точно се занимават и това си пролича още при първата реплика от залата:

— Простете, че ви прекъсвам, комисар Х’орм, но мисля, че присъстващите тук са слушали предостатъчно за вашите тревоги относно тези кобри. Не зная дали ще си спомните, но именно по ваше настояване се разпоредихме пред армейското ръководство да им бъдат предложени максимално либерални условия за продължаване на военната служба и на ваше място бих приел за недвусмислена победа факта, че близо седемдесет процента от тях приеха тези условия. Освен това командир Мендро и помощниците му ни обясниха каква част от екипировката при останалите тридесет процента ще бъде демонтирана, за да могат да се завърнат към нормален цивилен живот и ние приехме без възражения техните планове. Но да насилваме тези хора да останат в армията… това ми се струва просто неприемливо.