Кобра

Джони не отговори. С бързината на сърфист, яхнал гребена на вълната, мисълта му пресмяташе всички възможни тактически варианти. Чалинор беше застанал точно пред него, Тейбър стоеше малко вляво, а Л’ест се намираше някъде отзад. С едно едва забележимо присвиване на краката можеше да скочи внезапно и да нанесе смъртоносни удари с крака в лицата на двамата пред него, атаката щеше да е още по-успешна, ако я предхождаше кратък откос на звуковото оръдие. Л’ест бе извън обсега на оръдието, но може би отделяше част от вниманието си, за да следи тълпата…

— Не! — извика Крис и неочаквано го сграбчи за ръката. — Не го прави, Джони. Вече изгубих Кен — не искам да губя и теб.

Джони затвори очи й пое бавно въздух. Дългът пред Ариел сигурно не изисква да пропилявам с лека ръка живота си, помисли си той, докато напрежението бавно го напускаше.

Джони отвори очи. Чалинор и Тейбър го наблюдаваха внимателно.

— Доктор Елдярн трябваше да замине спешно тази сутрин за Санграал — обърна се той към Чалинор. — Ще трябва да разблокираш връзката, за да го повикаме обратно.

Лицата на двамата видимо се отпуснаха.

— Не е необходимо — отвърна Чалинор. — Докторът ще си бъде у дома до няколко минути, ако вече не се е върнал. Спрял го е постът на шосето за Благодарност, естествено. Наивно беше да опитвате да викате помощ по този начин — само ни предизвикахте да започнем по-рано акцията.

Нямаше какво да отвърне. Джони хвана Крис за ръката и я отведе.

— Пра-прадядо му е бил последният от шест поколения Макдоналдови, служели в петдесет и първа планинска дивизия на Земята — казвал ли ти го е някога?

Джони кимна мълчаливо. Крис се беше сгушила на кушетката и разказваше непрестанно за Макдоналд. Отначало Джони се изплаши, че ще се затвори в някакъв свой, измислен свят. Но съвсем скоро осъзна, че това бе нейният начин да каже последно сбогом.

Ето защо седеше право срещу нея, кимаше от време на време и я наблюдаваше как се бори със загубата.

Монологът приключи едва привечер, сетне двамата продължиха да седят мълчаливо в спускащия се здрач, загледани през прозореца към постепенно издължаващите се сенки. Джони така и не узна за какво си мислеше в онзи момент Крис, той самият бе като вулкан от необуздана ярост и безпричинна вина. Спомените му неизменно се връщаха към мъчителната сцена от днешния следобед, която го изпълваше с куп нерешени въпроси. Дали Макдоналд наистина бе действал подтикван от гняв или през цялото време бе разсъждавал съвсем трезво? Предварително ли беше планирал номера с взаимното застрелване на Сцинтра и Патруски или тази идея му бе хрумнала в хода на атаката? Очаквал ли бе Джони да се включи в играта? Можеха ли двамата наистина да победят групата на Чалинор?

Звукът от изщракването на бравата прекъсна мислите му.

— Татко? — обади се Крис.

— Аз съм. — Елдярн влезе и седна до дъщеря си. Имаше изморен вид. — Как си, малката?

— Добре съм. Какво става в града?

— Нищо особено. — Елдярн потърка очи. — Градският наместник Тайлър обеща на Чалинор, че никой от нас няма да му създава проблеми. Не зная дали ще се окаже прав — хората в тълпата мърмореха, че някой трябва да направи нещо.

— Този някой съм аз — каза Джони. — Но сигурно си мислят, че се боя.

Елдярн вдигна поглед към него и сви сконфузено рамене.

— Никой не може да те обвинява — рече той.

— С други думи, точно така смятат — кимна Джон…

— Джони…

— Няма нищо, Крис — прекъсна я той. Не можеше да им се сърди, никой от тях не знаеше защо бе останал настрана. Дори той самият все още не беше съвсем сигурен. — Орин, имаш ли представа с колко души разполага Чалинор в Ариел? Приблизително.

— Около десетина кобри и още толкова жадни за приключения тийнейджъри, които са преградили пътя.

Джони замислено поклати глава. Чалинор бе споменал, че дванадесет кобри са на негова страна. Прибавя Тейбър, изважда Сцинтра и получава броя на бунтовниците, които в момента държаха Ариел в ръцете си. Следващото заключение се налагаше от само себе си.

— Все още не са достатъчно, за да тръгнат към мините. Не са достатъчно дори да задържат града. Интересно какво са намислили?

В стаята настъпи тишина.

— Миньорите работят на двуседмични смени, а после почиват една седмица в Уейлд — обади се Крис. — Дали пък Чалинор не е решил да нападне през тази седмица?

— В думите ти има логика — съгласи се Джони. — Чалинор, естествено, ще предпочете да нанесе удар по мините, когато там има най-малко потенциални защитници. Всъщност, едва ли би се спрял, ако и двете смени са там — в този случай ще разполага с достатъчно заложници. — Той погледна часовника. — Да изберем първата възможност — тогава разполагаме с три дни. Мисля, че ще стигнат.

— За какво? — попита с подозрение Крис.

— За да ги изпреваря и да вдигна тревога, естествено. По-добре да тръгвам още сега. — Той се надигна.

— Почакай малко, Джони, това е истинска лудост — спря го Елдярн. — Първо, от мините ни делят четиридесет километра гъста гора, обитавана от враждебно настроени животни. И второ — няма да измине много време и Чалинор ще те потърси.

Джони се отпусна бавно на стола.