Кобрата

В този час трафикът бе натоварен, така че изнасянето на багажа се забави с двайсетина минути. В крайна сметка конвейерът за багаж се събуди за живот с изръмжаване и лентата започна да бълва куфари. Нейният не беше нито сред първите, нито сред последните, а някъде по средата. Видя го да се преобръща през отвора и разпозна яркожълтия етикет с името и адреса си — беше го сложила, за да й е по-лесно да го открие.

Куфарът беше от моделите с твърд корпус и с колелца, така че тя метна чантата си през рамо и го задърпа към зеления канал. Беше преполовила разстоянието до изхода, когато един от лениво наблюдаващите митничари я привика с пръст. Случайна проверка. Никакви основания за безпокойство. Доминго щеше да я чака в залата за посрещане от другата страна на близката врата. Можеше да почака малко по-дълго.

Тя придърпа куфара си до масата, която й посочи служителят, и го постави на нея. Ключалките бяха от нейната страна.

— Бихте ли отворили куфара си, мадам? — Подчертано вежлив. Тези хора винаги са крайно вежливи и никога не се усмихват или шегуват. Тя отключи двете ключалки и ги вдигна нагоре. Служителят завъртя куфара към себе си и повдигна капака. Видя дрехите й отгоре и с ръка в ръкавица отметна най-горните. После спря. В този момент тя осъзна, че я гледа над ръба на вдигнатия капак. Предположи, че се готви да го затвори и да я пусне да си върви. Вместо това той я изгледа и каза с много студен глас: — Бихте ли ме последвали, мадам…

Но това не беше въпрос. Зад нея се материализираха едър мъж и набита жена със същите униформи. Ситуацията беше унизителна — останалите пасажери ги поглеждаха крадешком, докато се шмугваха покрай тях.

Първият митничар затвори капака, щракна ключалките, вдигна куфара за дръжката и тръгна пред нея. Без да продумат, другите двама я последваха. Първият мина през врата в ъгъла. Зад вратата имаше стая с маса в центъра и няколко съвсем обикновени стола до стените, по които нямаше картини. В два срещуположни ъгъла на тавана висяха камери. Митничарят сложи куфара на масата и нареди:

— Отворете отново куфара си, мадам.

Едва в този момент Летиция Аренал почувства, че нещо може да не е наред, но нямаше представа какво може да е. Отвори куфара и видя грижливо нагънатите си дрехи.

— Извадете дрехите си, ако обичате.

Проблемът се намираше под лененото яке, двете памучни поли и няколкото нагънати блузки. Не беше голям, може би с размера на еднокилограмов пакет захар в магазина. Беше пълен с нещо, което приличаше на талк. И тогава тя осъзна случилото се като вълна на прилошаване, удар в слънчевия сплит, безмълвен глас в главата й, който изкрещя: „Не, не съм аз, това не е мое, някой го е сложил тук…“.

Яката жена я задържа на краката й, но не беше от съчувствие, а заради камерите. Толкова придирчиви са нюйоркските съдилища към правата на обвиняемите и толкова зорко следят адвокатите на обвиняемите за дори нищожно отклонение от процедурата като основание за снемане на всякакви обвинения, че от бюрократична гледна точка не може да се пренебрегне дори най-нищожната формалност.

След отварянето на куфара и откриването на онова, което в този момент представляваше неидентифициран бял прах, Летиция Аренал попадна — какъвто е официалният жаргон — в „системата“. По-късно всичко това щеше да й изглежда като размит в съзнанието й кошмар.

Отведоха я в друга, по-добре обзаведена стая в комплекса на терминала. Там имаше цифрови записващи устройства. Дойдоха други хора. Тя не ги познаваше, но те бяха от УБН и ИМК — Имиграционния и митнически контрол на САЩ. Заедно с Митническата служба на САЩ това бяха трите институции, които я задържаха на различни основания.

Макар английският й да беше добър, бе повикан преводач на испански. Прочетоха й правата, така наречените права „Миранда“, за които никога досега не бе чувала. След всяко изречение я питаха: „Разбрахте ли, мадам?“. Въпреки вежливото обръщение израженията им ясно показваха, че я презират.

Междувременно паспортът й бе взет, изнесен от стаята и много подробно изследван. Куфарът и пътната й чанта получиха същото внимание. Пакетът бял прах бе изпратен за анализ, който бе извършен извън сградата на летището, във външна химическа лаборатория. Никой не се изненада, когато се оказа, че прахът е чист кокаин.

Фактът, че беше „чист“, бе от особена важност. Малко количество „смесен“ прах може да бъде обяснено като „за лични нужди“. За килограм чист кокаин подобно извинение е невъзможно.

Поискаха от нея да се съблече чисто гола в присъствието на две жени. Взеха дрехите й за изследване и й дадоха да облече нещо като хартиен комбинезон. Квалифициран доктор — жена — извърши обстоен преглед на всичките й телесни отвори, включително ушите. Към този момент Летиция вече плачеше неутешимо. Но попаднеш ли веднъж в „системата“, излизане от нея няма. И всичко бе запечатано от камери, за да може да се използва като доказателство. Дори и най-арогантният адвокат нямаше да може да измъкне тази кучка.