Кобрата

Заобиколиха го петимата от Скамптън, които бяха дошли тук преди него. Докато слизаше по стълбата, се разнесоха приветствени възгласи. Шестият идваше откъм кулата с нает скутер. Всички бяха дошли преди два дни с британски „Херкулес С130“. Бяха донесли ракетите за подпомогнатото излитане с ускорител, всички мислими инструменти, нужни за поддръжката на „Бука“, и крайно важните муниции за оръдието „Адън“. Сред шестимата — вече сигурни в своите много по-солидни отколкото преди шест месеца пенсии — имаше монтажник, механик, механик по въоръжението („каналджия“), експерт по авиационна електроника и по въздушни комуникации, план-шетист — плюс авиодиспечера, който вече го бе насочвал за кацането.

Повечето от предстоящите мисии щяха да се провеждат в тъмнина, както при излитане, така и при кацане, но имаха цели две седмици за тренировъчни полети. Сега просто го отведоха до жилищното му помещение, където вече бе разстлана екипировката му. После Мендоса отиде в столовата, за да се запознае с колегите си бразилски инструктори и говорещите само португалски кадети. Новият командир и личният му „музеен експонат“ бяха пристигнали. Младежите с нетърпение очакваха предстоящото, защото след четири седмици стоене в класните стаи и запознаване със самолетите на следващата сутрин най-сетне щяха да започнат полети с инструктор.

В сравнение с простичките малки „Тукано“ бившият убиец на кораби изглеждаше направо впечатляващо. Но той скоро бе изтеглен на буксир в хангара с желязна врата, далеч от любопитните им погледи. Същия следобед самолетът бе зареден с гориво, монтираха ракетите на ускорителя и заредиха с муниции оръдейните блокове. Предстоеше нощен тренировъчен полет, но това щеше да стане след два дни. Няколкото пасажери, слезли от совалката от Сантяго в терминала на летището, не видяха нищо.

Същата вечер Кал Декстър проведе по телефона разговор с майор Мендоса и в отговор на очевидния въпрос му каза да има още малко търпение. Наистина нямало да се наложи да чака дълго.

Хулио Лус се опитваше да се държи нормално. Роберто Карденас го бе заклел да пази тайна, но самата мисъл, че мами Дона, та дори и чрез неразкриване на нещо, го изпълваше с ужас. Всъщност и двамата го ужасяваха.

Беше подновил двуседмичните си посещения в Мадрид сякаш нищо не се бе случило. При това пътуване — първото след отиването му до Ню Йорк и след поредния отвратителен едночасов отчет пред Карденас — той отново бе деликатно проследен. Нямаше никаква представа, че е обект на операция, така както нямаше представа и отличната управа на хотел „Вия Реал“, че в стаята му има подслушващо устройство, монтирано от двама души от ФБР под указанията на Кал Декстър. Всеки издаден в стаята звук се чуваше от друг клиент на хотела, настанен в стая два етажа над неговата.

Човекът седеше търпеливо със слушалки на ушите и благославяше бившия тунелен плъх, който му бе запазил удобна стая вместо обичайното в такива случаи — тесен ван на паркинга с ужасно кафе и никакви „удобства“. Когато обектът беше навън в банката, на обяд или на закуска, агентът можеше да се отпусне пред телевизора или със забавните истории в „Интернешънал Хералд Трибюн“, взет от стойката във фоайето. Но тази конкретна сутрин, в деня на връщането на обекта до аерогарата за обратния полет, той слушаше напрегнато с мобилен телефон в лявата си ръка.

Личният лекар на адвоката можеше лесно да разбере хроничния проблем на пациента си: той все пак беше на средна възраст и постоянните полети през Атлантика в никакъв случай не се отразяваха добре на физиологическите му функции. Така че сеньор Лус винаги носеше със себе си обичайния сироп от смокини. Това бе установено при огледа на стаята му, докато се намираше в банката.

След като си поръча каничка „Ърл Грей“ в леглото, сеньор Лус влезе в мраморната си баня, а след това и в тоалетната, както правеше винаги. Там търпеливо изчака облекчение на естествените си нужди, нещо, което отне десетина минути. През това време, зад затворената врата, той не можеше да чуе нищо от спалнята. Именно тогава подслушващият позвъни по телефона.

Въпросната сутрин отново бе осъществено влизане в стаята. Кодът, разбира се, беше различен от онзи при предишното посещение — в действителност той се сменяше за всеки нов гост в тази стая, — но това не можа да затрудни специалиста по ключалки, доведен пак от Кал Декстър. Дебелият мокет заглушаваше всякакви стъпки. Декстър веднага отиде до скрина, където лежеше дипломатическото куфарче. Кодът за него продължаваше да е номерът на членската карта за адвокатската асоциация. Вдигна капака, свърши си работата и отново го затвори. После върна колелцата на ключалката в първоначалното им положение и излезе. Зад вратата на банята сеньор Лус седеше и се напъваше.