Kolekcionerut na kosti

„Върху хартийките е намерен железен болт. С шестоъгъл­на глава и издълбани инициали „КЕ“. Пет сантиметра дъ­лъг, права резба, 23,5 мм в диаметър.“

-      През следващите няколко дни ще съм доста зает - каза Бъргър, като погледна часовника си - „Ролекс“. Смърт­та явно носеше известни облаги. - Хайде да поговорим още около час. После ще ви дам ден за размисъл и пак ще дойда.

Нещо глождеше Райм. Влудяващ сърбеж - ужасът на паралитиците, - въпреки че в този случай сърбежът бе умствен. Любопитството, което измъчваше Райм през целия му живот.

-      Докторе, бихте ли ми направили една услуга? Вижте този доклад. Бихте ли го разлистили? Опитайте се да наме­рите снимка на болт.

-      Снимка ли? - учуди се Бъргър.

-      Фотография. Трябва да е залепена някъде на гърба. Апаратът за прелистване ще ми загуби много време.

Бъргър взе доклада и започна да прелиства.

-      Ето. Стоп.

Огледа снимката. Изведнъж почувства, че му прилоша­ва. „О, не и сега, не и тук. Само това не.“

-      Извинявайте, бихте ли отворили отново на предишна­та страница?

Бъргър намери страницата.

Райм не каза нищо, а зачете внимателно.

Хартийките...

„15:00... стр. 823.“

Сърцето на Райм заби лудо, по челото му рукна пот: Уши­те му запищяха пронизително.

„Ама че заглавие за вестникарска статия ще стане: „ПАРАЛИТИК УМИРА ПО ВРЕМЕ НА РАЗГОВОР С ЛЕКАР...“

Бъргър го погледна внимателно:

-      Линкълн? Добре ли сте?

-      Вижте, докторе - отвърна Райм с най-непринудения си тон, - съжалявам. Но се налага да свърша една работа.

Бъргър кимна внимателно, неуверено.

-      Не сте ли уредили вече всичко?

Райм се усмихна непринудено.

-      Дали не бихте дошли след няколко часа?

„Внимавай. Малко да се осъмни в решението ти, и ще се откаже да те убива, ще си вземе бутилката и плика и ще от­лети за Сиатъл.“

Бъргър отвори бележника си:

-      Днес не мога. Утре... Не. Страхувам се, че мога да дойда най-рано в понеделник. Вдругиден.

Райм се поколеба. Г осподи... Заветното му желание най- сетне щеше да се изпълни, единствената му мечта през пос­ледната година. „Решавай!“ Да или не?

След миг Райм чу собствения си глас:

-      Добре. В понеделник.

Придаде си отчаяно изражение.

-      Каква точно работа се налага да свършите? - поинте­ресува се лекарят.

-      Един приятел, с когото работехме. Помоли ме за един съвет. Не му обърнах достатъчно внимание. Сега се налага да му звънна.

Не, не беше пристъп на дизрефлексия, нито някакво без­покойство.

Линкълн Райм бе почувствал нещо, забравено от годи­ни. Че трябва да действа много бързо.

-      Бихте ли повикали Том да се качи? Сигурно е в кухня­та на долния етаж.

-      Да, разбира се. С удоволствие.

В очите на Бъргър проблесна странно пламъче. Какво? Подозрение ли? Може би. Приличаше на разочарование. Но сега нямаше време за това. Когато стъпките на лекаря заг­лъхнаха надолу по стълбата, Райм изкрещя с цяло гърло:

-      Том? Том!

-      Какво има? - обади се младежът.

-      Обади се на Лон. Повикай го. Веднага!

Райм погледна часовника. Минаваше дванадесет. Имаха по-малко от три часа.

4.

-      Сцената на престъплението е била нагласена - каза Линкълн Райм.

Лон Селито бе свалил якето си и седеше по силно намач­каната си риза, облегнат назад, със скръстени ръце, пред ед­на маса, натрупана с книги и документи.

Джери Банкс също бе дошъл и седеше впил очи в тялото на Райм. Леглото и контролното табло вече не му бяха инте­ресни

Селито се намръщи:

-      Но какво иска да ни покаже убиецът?

На сцените на престъпления, особено при убийство, извър­шителите често оставят различни улики, за да заблудят следст­вието. Някои успяват, но повечето не са достатъчно находчиви. Например един съпруг пребива до смърт жена си, след което се опитва да нагласи всичко като грабеж, само че открадва са­мо нейните бижута, а своите забравя на нощната масичка.

-      Точно това е интересното - продължи Райм. - Уликите не показват какво е станало, Лон. Показват какво ще стане.

-      Какво те кара да мислиш така? - попита скептично Селито.

-      Парчетата харткя. Означават три часа днес.

-      Днес ли?

-      Погледни - Райм кимна нервно към доклада.

-      На тази хартийка пише 15:00 - каза Банкс. - Но номера на страницата... Защо мислите, че означава днешната дата?

-      Това не е номер на страница - Райм вдигна вежди. Двамата детективи все още нищо не разбираха. - Помислете логично! Единственият смисъл да оставя улики е, ако иска нещо да ни каже. Ако случаят е такъв, 823 е нещо повече от прост номер на страница, защото не се разбира от коя книга е. Просто това не е номер на страница.

Настъпи тишина.

Райм продължи, отчаян от недосетливостта им:

-      Това е дата! Осми месец, двадесет и трети. Двадесет и трети август. Нещо ще се случи днес в три. Сега да вземем снопчето влакна. Това е азбест.

-      Азбест ли?