Kolekcionerut na kosti

Статията бе привлякла вниманието и на Уилиам Бър­гър, който една нощ се обади неочаквано от Сиатъл. След няколко минути любезничене лекарят обясни, че е чел ста­тията. След неловко мълчание попита: „Чували ли сте за ор­ганизацията „Лете“?“

Райм беше чувал. Това бе група лекари, привърженици на евтаназията, с които се опитваше да се свърже от месеци. Бяха доста по-радикални от „Сейф пасидж“ или „Хемлок“.

„Доброволците ни се преследват от властите заради де­сетки подпомогнати самоубийства из цялата страна - обясни Бъргър. - Не трябва да се набиваме на очи.“

Увери Райм, че ще се занимае със случая му. Лекарят не искаше да прибързва и двамата проведоха няколко разгово­ра през последните седем-осем месеца. Сега се срещаха за пръв път лично.

-      Няма ли начин да преминете сам?

„Да преминете...“

-      По метода на Джин Харод, не. Дори това не мога.

Харод, младеж от Бостън, бе паралитик, който решил, че иска да се самоубие. След като не намерил никого, който да му помогне, постъпил по единствения начин, на който бил способен: с помощта на някакъв уред запалил апартамента си, след което вкарал инвалидната си количка в огъня. По­чинал от изгаряния трета степен.

Този случай често се цитираше от привържениците на правото на самоубийство като пример за трагедиите, до ко­ито водят законите против евтаназията.

Бъргър бе запознат със случая и поклати съчувствено глава:

-      Не, това не е начинът.

Огледа тялото на Райм, жиците, контролното табло.

-      Какви уреди използвате?

Райм му обясни за електронните контролни механизми: този за безименния му пръст; механизмът, реагиращ на духане и всмукване; ръчките за брадичката му и диктофона, кой­то трансформираше речта в текст на екрана на компютъра.

-      Но всичко трябва да бъде нагласено от някого други­го, така ли? - попита Бъргър. - Например някой да отиде до магазина, да купи пистолет, да го монтира, да свърже спусъ­ка с някой контролен механизъм и да смъкне предпазителя.

- Да.

Така щеше да въвлече другиго в убийство.

-      А каква е вашата екипировка? - попита Райм. - Ефек­тивна ли е?

-      Екипировка ли?

-      Какво използвате. Да... ъъъ... свършите работата.

-      Много е ефективна. Досега никой не се е оплакал.

Райм примигна, Бъргър се изсмя. Райм го последва. Ако човек не се надсмее над смъртта, на какво друго да се смее?

-      Ето, вижте.

-      Носите ли я?

В сърцето на Райм разцъфна надежда. За пръв път от години изпитваше такова топло чувство.

Лекарят отвори куфарчето си и тържествено извади бу­тилка бренди. Малко шишенце с хапчета. Найлонов плик и гумена лента.

-      Какво е лекарството?

-      Секонал. Вече не се използва. По-рано самоубийство­то бе доста по-лесна работа. Тези хапченца са най-важното. Със съвременните успокоителни е почти невъзможно да се самоубиеш. Халцион, либриум, далман, ксанакс... Доста ще поспите, но пак ще се събудите.

-      А този плик за какво е?

-      А, плика ли? - Бъргър го вдигна. - Това е емблемата на „Лете“. Неофициално, разбира се - нямаме си визитна кар­тичка. Ако хапчетата и брендито не свършат работа, използ­ваме плика. Слагаме го на главата и омотаваме гумената лен­та около врата. Поставяме малко лед вътре, защото след ня­колко минути става доста горещо.

Райм не сваляше очи от трите приспособления. Пликът бе от здрав найлон, брендито евтино, хапчетата - съвсем обик­новени.

-      Хубава къща - отбеляза Бъргър. - „Сентрал парк уест“... От инвалидната пенсия ли се издържате?

-      Почти. Давах и някои консултации за полицията и за ФБР. След нещастието... строителната компания ми изпла­ти три милиона. Клеха се, че не била тяхна грешката, но оче­видно има някакъв закон, при който, ако човек пострада и се парализира напълно, автоматично печели срещу строител­ната фирма, независимо чия е грешката. Стига само искът да стигне до съд.

-      Освен това сте написали и книга, нали?

-      Получавам известни средства и от нея. Не много. Бе­ше „бетърселър“.⁵¹ Не точно бестселър.

Бъргър вдигна един брой на „Сцени на престъплението“ и го разлисти:

-      Нашумели убийства. Я виж ти. Има, колко, четиридесет-петдесет случая?

-      Петдесет и един.

За пореден път Райм си представи сцените на убийства в стария Ню Йорк. Някои бяха разкрити, други не. Бе написал за „Олд брюъри“, стара жилищна сграда във Файв Пойнтс, къде­то в една-единствена нощ през 1839 били извършени тринаде­сет несвързани помежду си убийства. За Чарлс Обридж Дикън, който убил майка си на 13 юли 1863 г., по време на Гражданска­та война, след което твърдял, че е била убита от бивши роби, и така настроил обществото срещу чернокожите. За убийството, породено от любовния триъгълник на архитекта Станфорт Уайт, насред „Медисън скуеър гардън“; за изчезването на съдията Картър. За Джордж Матески, лудия бомбаджия от петдесетте, и за Мърф Сърфа, който откраднал диаманта „Звездата на Ин­дия“.