Kolekcionerut na kosti

-      Много е болезнено, жертвата става съвсем безпомощна, тече много малко кръв при този малък калибър. Раната рядко е смъртоносна, ако не е засегнат мозъкът. При тези обстоятел­ства убиецът може да води жертвата накъдето си поиска. Каз­вам „убиец“ в единствено число, защото той е само един.

-      Ама... имаше два вида следи - почти прошепна Банкс, като че обезвреждаше противопехотна мина.

Райм въздъхна:

-      Обувките са еднакви. Следите са от един и същи чо­век, който е минал по един и същи път два пъти, за да ни заблуди. И следите в едната посока са със същата дълбочина като тези в обратната. Следователно убиецът не е носил деветдесеткилограмов товар нито в едната, нито в другата по­сока. Жертвата боса ли беше?

Банкс прегледа бележките си:

-      По чорапи.

-      Добре, значи убиецът е носил обувките на жертвата, докато се е разхождал напред-назад.

- Ако не е дошъл от стълбата, тогава как?

-      Довел е жертвата по линията. Вероятно от север.

-      Към линията няма други стълби откъм улицата.

-      Но има тунели по самата линия. Свързани са с мазе­тата на някои от старите складови помещения по Единадесе­то авеню. През сухия режим един гангстер, Оуни Мадън, е накарал хората му да ги прокопаят, за да прекарва контра- бандно уиски с влаковете към Олбани и Бриджпорт.

-      Защо просто не е заровил жертвата до тунела? Защо е рискувал да преведе човека през целия този път?

-      Не разбирате ли какво иска да ни каже? - възкликна раздразнено Райм.

Банкс отвори уста, но замълча и поклати глава.

-      Заровил е жертвата на видно място. Искал е някой да я намери. Затова е оставил ръката да стърчи във въздуха. За да ни маха. За да привлече вниманието ни. Може убиецът да е само един, но е хитър за двама. Някой от близките тунели има страничен изход. Намерете го и го претърсете за отпеча­тъци. Няма да намерите никакви. Но така или иначе се нала­га да го направите. Заради пресата, сещате ли се? Когато всич­ко излезе наяве... И така, късмет, господа. Извинете ме. Лон?

- Да?

-      Не забравяй за първичното местопрестъпление. Как­вото и да се случи, трябва да го откриете. И то бързо.

-      Благодаря, Линк. Прочети все пак доклада.

Райм им обеща. Детективите явно повярваха на тази лъ­жа. Напълно му повярваха.

3.

Докторът имаше най-доброто държане към пациентите, което Линкълн Райм бе срещал. А той имаше доста богат опит с различни лекари. Беше изчислил, че през последните три години и половина се е срещал със седемдесет и осем дипломирани медици.

-      Хубав изглед - отбеляза Бъргър, като гледаше през прозореца.

-      Нали? Наистина е красив.

От леглото Райм виждаше само ясното небе над „Сентрал парк“. То и птиците бяха единствената му гледка, откак­то се бе върнал от болницата преди две години и половина. Държеше щорите спуснати през повечето време.

Том бе извъртял работодателя си настрана и се занима­ваше да вкарва катетър в пикочния му мехур, което се нала­гаше да се прави през пет-шест часа. След парализиране сфинктерите остават или постоянно отпуснати, или постоянно сви­ти. Райм бе имал късмета да останат в свито положение - късмет, ако се намери доброволец да вкарва катетър през безчувствения уретер по четири пъти на ден.

Доктор Бъргър наблюдаваше процедурата с професионал­но внимание, но на Райм тази липса на дискретност не му нап­рави впечатление. Първото нещо, с което се разделят парали- тиците, е срамежливостта. Въпреки че понякога изпитват же­лание да скрият тялото си от всичко, при оскърбителните про­цедури, като миене, отцеждане на урината, медицински прег­леди, сериозните паралитици, истинските паралитици, кора­вите паралитици хич не ги е грижа. В първата болница, където бе лежал Райм, след като някой пациент се върнеше от купон или среща, останалите му другари по съдба се втурваха с инва­лидните си колички, за да проверят количеството на урината му, което бе сигурен показател за това, дали мероприятието е било успешно. Веднъж Райм спечели възхищението на другите от стаята, като достигна рекорд от 1,40 литра.

-      Погледнете корниза, докторе. Вижте какви ангели па­зители си имам.

-      Я! Соколи.

-      Соколи скитници. Обикновено гнездят по-нависоко. Не знам защо са избрали да живеят точно на моя прозорец.

Бъргър погледа соколите, после пусна завесата и се отд­ръпна от прозореца. Пернатите не го интересуваха особено.

Не беше едър, но изглеждаше в добра форма. Райм пред­положи, че тича за здраве. Изглеждаше на четиридесет и ня­колко години, но нямаше нито един бял косъм и лицето му бе младо.

-      Е това се вика легло.

-      Харесва ли ви?

Леглото бе „Клинитрон“, огромна правоъгълна мебел. Съдържаше сгъстен въздух и почти един тон стъклени зърна със силиконово покритие. Въздухът струеше между зърната. Ако Райм можеше да чувства, щеше да си мисли, че плува.

Бъргър пиеше кафе. Когато му донесе чашата, Том за­въртя очи и прошепна: „Много гостоприемни станахме.“ Пос­ле излезе.

-      Казахте, че сте били полицай - осведоми се Бъргър.

-      Да. Началник на криминологията в нюйоркската по­лиция.