Kolekcionerut na kosti

-      Седем години напред-назад, съвместна работа.

-      И добри години бяха - натърти Райм.

Том се усмихна, но Селито не разбра иронията. Или по-вероятно се направи, че не я разбира.

-      Имаме затруднения, Линкълн. Нуждаем се от помощ.

Купчина книжа се стовари върху масата до леглото.

-      Помощ ли?

Райм се изсмя през носа си, който Блейн винаги бе подо­зирала, че е продукт на сполучлива хирургическа намеса. Съ­що така смяташе и устните му за прекалено съвършени. („До­бави някой белег“ - бе предложила веднъж.) И защо съблаз­нителното ѝ тяло все му се явяваше? Мислите за бившата му жена го бяха надвили и сега на компютъра му стоеше писмо за нея. Райм записа документа на харддиска с едно движение на пръста.

-      Линкълн? - подкани го Селито.

-      Да, да. Помощ. От мен. Чух.

Банкс не сваляше глупавата си усмивка от лицето, дока­то се помръдваше притеснено на стола.

-      Имам среща в... ами всеки момент - каза Райм.

-      Среща ли?

-      С един лекар.

-      Наистина ли? - попита Банкс, вероятно за да предот­врати мълчанието, което заплашваше отново да настъпи.

Селито, който не беше сигурен накъде клони разгово­рът, попита:

-      Как си напоследък?

Досега не го бяха питали за здравето му. Хората обикно­вено избягваха този въпрос към Линкълн Райм. Отговорът заплашваше да бъде много сложен и със сигурност непри­ятен.

-      Чудесно, благодаря. А ти? Бети?

-      Разведохме се.

-      Сериозно?

-      За нея къщата, за мен половин дете.

Селито се опита да замаже положението с престорено без­грижие, явно бе използвал тази шега и друг път. Райм предпо­ложи, че зад раздялата стои някаква много неприятна история. Нямаше желание да я слуша. Все пак не се изненадваше, че този брак е завършил така. Селито беше работохолик, един от стотината главни детективи. Бе получил чина си по времето, когато се даваше за заслуги, а не за прослужено време. Работе­ха по почти осемдесет часа на седмица. Райм беше разбрал, че Селито е женен едва след няколко месеца съвместна работа.

-      Сега къде живееш? - попита Райм с надеждата, че светският разговор ще омръзне на двамата и ще си тръгнат.

-      В Бруклин Хайтс. Понякога ходя пеша на работа. На­ли знаеш постоянните диети, които спазвах? Работата не е в диетите, а във физическото натоварване.

Не изглеждаше нито по-дебел, нито по-слаб от познатия на Райм Лон Селито отпреди три и половина години. Или от Селито отпреди петнадесет години.

-      Значи - намеси се любезно Банкс, - лекар чакате. За...

-      За едно ново лечение? - прекъсна го Райм. -Точно така.

-      Пожелавам ви успех.

-      Много благодаря.

Беше 11:36. Сутринта вече отминаваше. Закъснението е непростимо за един медицински работник.

Банкс огледа за втори път краката му. Райм го погледна в очите и младежът се изчерви.

-      Така че - заключи Райм, - съжалявам, но нямам вре­ме да ви помогна.

-      Но лекарят още го няма, нали? - възрази Лон Селито със същия твърд тон, с който разобличаваше лъжливите по­казания на престъпниците.

Том се появи на вратата с кана кафе.

„Мръсник“ - размърда безгласно устни Райм.

-      Линкълн забрави да ви предложи нещо за пиене, господа.

-      Том се отнася с мен като с дете.

-      И ти отива - отвърна болногледачът.

- Добре - предаде се Райм. - Сипете си кафе, аз ще побозая.

-      Още е рано. Барът не е отворен.

Погледът на Банкс отново обходи тялото на Райм. „Да не би да очаква да съм само кожа и кости?“ Атрофията бе спряла скоро след нещастието, а първият му лекуващ лекар го утрепва­ше от упражнения. Том също, може би понякога беше мръсник, друг път се държеше като майка квачка, но ставаше за физиотерапевт. Караше Райм да прави всеки ден пасивни упражнения. Водеше си прилежно бележки за гониометрията¹¹.. Внимателно следеше при какъв ъгъл се появява болка, докато свиваше и разпускаше крайниците му. Пасивните упражнения не бяха чу­до, но поне поддържаха някакъв тонус на тялото, спираха про­цеса на отслабване и поддържаха нормалния поток на кръвта. За човек, чиито движенда за последните три и половина години включваха само раменете, главата и безименния пръст на лява­та ръка, Линкълн Райм не изглеждаше никак зле.

Младият детектив отмести очи от сложния контролен уред, поставен до пръста на Райм и свързан чрез друг апарат и много жици с компютъра.

Животът на парализирания преминава сред жици, бе ка­зал един лекар. Поне животът на богатите паралитици. На късметлиите.

-      Рано тази сутрин в Уестсайд е извършено убийство - започна Селито.

- През последния месец получавахме сигнали за изчез­ването на много бездомници - допълни Банкс. - Отначало помислихме, че жертвата е някой от тях, но не се оказа така. Беше един от онази нощ.

Райм се опита да обезкуражи младежа с пъпчивото ли­це, като си придаде неразбиращо изражение.

-      От „онази нощ“ ли?

-      Не гледа новините - дойде му на помощ Том. - Ако говорите за отвлечените, не е чул нищичко.

-      Не гледаш новините ли? - изсмя се Селито. - Едно време четеше но четири вестника на ден и си записваше но­вините на видео, за да ги изгледаш вечерта.