Kolekcionerut na kosti

-      Полицай Сакс - прочете името, което бе изписано на значката върху гърдите ѝ, стегнати в бронираната жилетка, - ще ви дам един урок. Когато работим, трябва да се съобра­зяваме с обстановката. Щеше да е много добре, ако можехме да блокираме целия град след всяко убийство и да задържим три милиона заподозрени. Но това е невъзможно. Казвам ви го за ваше добро. За да си извлечете поука.

-      Всъщност, сър, аз се премествам от патрула. От днес на обяд.

Перети кимна и се усмихна лукаво:

-      Тогава стига разговори. Но все пак решението да спре­те влака и да затворите улицата е ваше.

-      Тъй вярно. Няма спор.

Перети надраска нещо в един бележник с черна кожена подвързия.

„Само това не... “

-      А сега махнете тези кофи. И ще регулирате движени­ето, докато улицата не се опразни. Ясно ли е?

Без да му отговори, Сакс се запъти към Единадесето аве­ню и започна бавно да тътри кофите за боклук. Всеки шо­фьор, който мина покрай нея, я напсува или измърмори не­що. Сакс си погледна часовника.

„Още един час. Ще го преживея“

2.

С бързо пърхане соколът скитник кацна на перваза. Късното сутрешно слънце светеше ярко, мараня трептеше във въздуха.

-      Ето те и теб - прошепна той.

От вратата на долния етаж долетя звън.

-      Той ли е? - изкрещя мъжът към стълбите. - Той ли е?

След като не чу отговор, Линкълн Райм отново обърна очи към прозореца. Соколът извъртя глава - бързо, но грациозно. По ноктите му имаше кръв. Парче жълтеникаво ме­со висеше от кривата му черна човка. Той проточи шия и се запромъква към гнездото с движения, по-подходящи за змия, отколкото за птица. Хищникът пусна месото в широко отво­рената уста на пухкавото синкаво пиле.

„Наблюдавам - помисли си Райм - единственото живо същество в Ню Йорк, което няма врагове.“

По стълбите отекнаха бавни стъпки.

-      Той ли е?

-      Не - отвърна Том, младият болногледач.

-      Кой беше? Звънецът звъня, нали?

Том вдигна очи към прозореца:

-      Я, птицата се е върнала. Виж, нацапала е перваза с кръв. Виждаш ли петната?

Женският сокол се появи. Синкаво-сив, с блестящи пе­ра, като люспи на риба. Оглеждаше небето.

-      Постоянно са заедно. Цял живот ли ще са един с друг? - чудеше се на глас Том. - Като гъските.

Райм извърна очи към Том, който се бе навел напред, вперил поглед през мръсното стъкло.

Младият мъж не бързаше да отговаря и това подразни Райм.

-      Кой беше? - повтрри Райм.

-      Гости.

-      Гости ли? Хайде, бе! - изпръхтя скептично Райм.

Опита се да си спомни кога за последен път му бяха ид­вали гости. Сигурно беше преди три месеца. Кой? Май онзи репортер, или някакъв далечен братовчед. А, Питър Тейлър, един от специалистите по гръбначния мозък, които се гри­жеха за него. Блейн също идва няколко пъти. Но тя, разбира се, не се броеше за гостенка.

-      Ще замръзна така - оплака се Том.

Понечи да отвори прозореца.

-      Не пипай прозореца - спря го Райм. - И ми кажи кой дойде.

-      Студено е.

-      Ще изплашиш птицата. Спри климатичната инстала­ция. Аз ще я спра.

-      Ние живеем по-отдавна тук - каза Том, докато вдига­ше тежкия прозорец. - Птиците се заселиха с пълното съзна­ние за твоето присъствие.

Соколите извърнаха глави при шума от отварянето на прозореца, но не помръднаха. Останаха върху корниза, наб­людавайки ловната си територия - анемични гинкови дърве­та от двете страни на улицата.

-      Кой е? - настоя Райм.

-      Дон Селито.

-      Лон ли?

„Какво иска?“

Том огледа стаята:

-      Каква бъркотия!

Райм не обичаше суматохата, която наставаше при почист­ването. Не обичаше тътренето на мебели, шума от прахосму­качката, който му се струваше особено досаден. И така му беше добре. Тази стая, която наричаше свой кабинет, се намираше на втория етаж на готическата му къща в горен Уестсайд с изглед към „Сентрал парк“. Стаята бе голяма - шест на шест метра, и буквално всеки сантиметър бе зает с нещо. Понякога Райм зат­варяше очи и се опитваше да помирише всеки предмет в поме­щението. Хилядите книги и списания, купчините снимки, нак­лонени като кулата в Пиза, нагретите транзистори на телевизо­ра, покритите с прах крушки. Винил, пероксид, латекс, лакове.

Три различни вида уиски.

Изпражнения от соколи.

-      Не ща да го виждам. Кажи му, че съм зает.

-      С един млад полицай е, Ърни Банкс. Не, той не беше ли бейзболен играч? Наистина трябва да се почисти. Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.

-      Гости ли? Боже мой, ама че странно звучи. Тържест­вено. А това как ще ти прозвучи? Кажи им да вървят по дяволите. Как ти се струва гостоприемството ми?

„Мръсно било...“

Том говореше за стаята, но Райм предположи, че имаше предвид и собственика ѝ.