Колекционерите

Тогава Оливър Стоун му се бе притекъл на помощ. По стечение на обстоятелствата по онова време той работеше като санитар в психиатричната болница, в която се лекуваше Милтън. Бързо оцени изключителните способности на пациента, най-вече неговата изумителна фотографска памет. Стоун успя да го включи в телевизионната игра „Заплаха“, в която, макар и под влиянието на порядъчна доза успокоителни, Милтън победи всички участници и спечели малко състояние. След години на активни консултации и продължително медикаментозно лечение той се завърна към нормален живот. В момента имаше преуспяваща фирма за компютърен дизайн.

Оливър Стоун се облегна на стената, скръсти ръце пред гърдите си и сведе очи към болния си приятел.

Кейлъб Шоу беше защитил две докторски дисертации — по политически науки и литературата на XVIII век. Вече повече от десет години работеше в Библиотеката на Конгреса. Извън ограничения кръг приятели тя беше единствената страст в живота му, вероятно защото беше ерген и нямаше деца. Едната му ръка механично приглади болничното одеяло, а другата разтърка слепоочието му.

Миг по-късно в стаята се появи Алекс Форд, агентът — ветеран от Сикрет Сървис и почетен член на клуба след героичното си участие в последните му разкрития.

Остана край леглото близо половин час, поуспокоен от вида на Кейлъб.

— Грижи се за себе си, Кейлъб — промълви на тръгване той. — И ми се обади, ако имаш нужда от нещо.

— Как вървят нещата във ВОБ? — попита Стоун, имайки предвид Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Доста сме претрупани — въздъхна Форд. — Напоследък се забелязва видимо активизиране на престъпния свят.

— Надявам се, че си успял да се възстановиш след онова малко приключение.

— Не бих нарекъл „малко приключение“ инцидент, който изправи света на прага на апокалипсиса — поклати глава Форд. — И едва ли някога ще се възстановя напълно.

Кейлъб изчака Алекс Форд да излезе и мрачно въздъхна:

— Беше ужасно! Трупът му лежеше насред хранилището!

— И ти взе, че припадна? — подхвърли Стоун, без да изпуска от очи приятеля си.

— Вероятно. Спомням си, че тръгнах да си взема пуловера и почти се спънах в него. Видях очите му и направо превъртях. Нещо ме стегна в гърдите, стана ми студено. Помислих, че получавам инфаркт, след което не помня нищо.

— В такава ситуация много хора биха припаднали — съчувствено го потупа по рамото Рубън.

— Според изследване на Националната психиатрична асоциация неочакваната гледка на мъртвец е на второ място сред психическите травми, които преживяват хората — побърза да добави Милтън.

— А кое е на първо? — вдигна вежди Рубън. — Може би да завариш жена си в леглото с шимпанзе, което държи в ръка кутия пуканки с изтекъл срок на годност?

— Добре ли познаваше Дехейвън? — смени темата Стоун.

— Да — въздъхна Кейлъб. — Това е истинска трагедия. Човекът беше в отлична форма. Съвсем наскоро си направи пълни кардиологични изследвания в „Джонс Хопкинс“. Но инфарктът не пита.

— Това ли е причината за смъртта?

— Че какво друго? — колебливо отвърна Кейлъб. — Може би инсулт.

— От статистическа гледна точка най-вероятно е било инфаркт — добави Милтън. — Той е на първо място сред причините, водещи до тъй наречената „внезапна смърт“. На практика всеки от нас може да рухне и да умре още преди да е паднал на пода.

— Стига, Милтън! — ядосано изръмжа Рубън. — Винаги ли си толкова лъчезарен?

— Докато не научим резултатите от аутопсията, можем само да гадаем — отбеляза Стоун. — А ти сигурен ли си, че в хранилището не е имало други хора?

— Да — кимна след кратко колебание Кейлъб.

— Припаднал си веднага, а това означава, че не можеш да бъдеш сигурен.

— Никой не може да проникне в хранилището без специален пропуск, Оливър. А и над главния вход има охранителна камера.

— Първо убиват председателя на Камарата, а сега при загадъчни обстоятелства умира и началникът на отдел „Редки книги и специални колекции“ — промърмори Стоун.

— Съмнявам се, че терористите са взели на прицел колекционерите на книги — погледна го Рубън. — Затова отхвърлям идеята за нова конспирация, заплашваща съществуването на света. Извинявай, но един Армагедон месечно ми е напълно достатъчен!

— Засега ще оставим нещата такива, каквито са — вдигна глава Стоун. — Ще се върнем на тях, когато знаем повече.

— Мога да те закарам, Кейлъб — предложи Рубън. — Дойдох с мотора.

Гордостта му беше един напълно възстановен „индиански“ мотоциклет, 1928 година, с монтиран отляво кош, което се срещаше изключително рядко.

— Май не съм достатъчно укрепнал — поклати глава Кейлъб, поколеба се за миг, после добави: — Истината е, че изпитвам ужас от возилото ти, Рубън.

Разговорът беше прекъснат от дежурната сестра, която си записа данните от мониторите и пъхна малък термометър в лявото ухо на Кейлъб.

— Кога ще ме изпишат? — попита я той.

Жената измъкна термометъра и го погледна.

— Състоянието ви е почти нормализирано. Мисля, че докторът вече попълва формулярите за изписване.

Стоун се възползва от паузата и дръпна Рубън в ъгъла.

— За известно време трябва да държим Кейлъб под око — тихо каза той.