Колекционерите

Повече от трийсет години не беше използвал истинското си име: Джон Кар. Хората го познаваха като Оливър Стоун — псевдонимът, който беше избрал, за да осуети опитите на някогашната си служба да го открие, както и като символичен протест срещу държавата, която не проявяваше честно отношение към собствените си поданици. Десетилетия наред обитаваше една палатка в парка „Лафайет“ срещу Белия дом, превръщайки се в част от шепата „постоянно протестиращи граждани“. На табелата пред нея беше изписано „Искам истината“. В преследване на тази цел той бе оглавил малката неправителствена организация — клуб „Кемъл“, настояваща правителството на САЩ да прояви отговорност към своя народ. Членовете й бяха запознати и с няколко от конспиративните теории, които беше изградил след дълъг и търпелив анализ на политическите машинации в страната.

Милтън Фарб, Рубън Роудс и Кейлъб Шоу нямаха власт и влияние, но това не им пречеше да държат очите и ушите си широко отворени. Когато човек е наблюдателен и притежава достатъчно кураж и съобразителност да използва своите наблюдения за справедливата кауза, може да постигне смайващо много неща.

Той вдигна глава към навъсеното небе. Скоро щеше да завали. Вятърът разроши късо подстриганата му бяла коса, която доскоро стигаше чак до раменете, а брадата му — до кръста. В последно време се бръснеше редовно, позволявайки си не повече от двудневна четина. Но докато траеше последното приключение на клуб „Кемъл“, брадата и дългата коса бяха част от атрибутите, които спасиха живота му.

Хвърли няколко сухи клонки в кофата за боклук и се зае да почиства пръстта около старата надгробна плоча, под която почиваше известен проповедник от афроамерикански произход, отдал живота си за свободата. Странно е човек да се бори за свобода в най-свободната страна на света, въздъхна Стоун и бавно се огледа. Гробището „Маунт Цион“ се простираше върху терена на някогашна спирка на подземната железница, която робите бяха използвали за бягство към свободата. Душата му се изпълни с възхищение към забележителните личности, погребани тук.

Транзисторът на тревата до него предаваше новини. Говорителят току-що беше съобщил за убийството на четирима служители за свръзка към Държавния департамент, намерили смъртта си при отделни инциденти в Ирак, Индия и Пакистан.

Служители за свръзка към Държавния департамент?! Стоун прекрасно знаеше какво се крие зад това — агенти на американското разузнаване са били разкрити и ликвидирани, но властите както винаги се опитваха да скрият този факт от широката публика. Той самият се гордееше със способността си да анализира геополитическите събития и да ги степенува по важност. Абонаментът за три национални всекидневника беше част от договора му с църквата, която го бе наела на работа. Той редовно изрязваше по-интересните материали от тях и старателно ги подреждаше в специални папки. После използваше опита и професионалните си умения, за да разбули скритата зад многословието истина.

Звънът на мобилния му телефон прекъсна хода на мислите му. Включи го, послуша малко и скочи. Затича се към къщичката, без да задава никакви въпроси. Приятелят му Кейлъб Шоу — един от членовете на клуб „Кемъл“, беше в болница, а негов колега в Библиотеката на Конгреса беше мъртъв. В бързината той забрави да заключи железния портал.

Покойниците без съмнение щяха да го разберат, защото живите винаги са с предимство.

7

Заобиколен от членовете на клуба, Кейлъб Шоу лежеше в болничното легло и поклащаше глава. Макар че наближаваше шейсет, Рубън Роудс приличаше на футболен защитник — едър мъжага с огромни мускули, висок над метър и деветдесет. Косата му — черна и къдрава, стигаше почти до раменете. Очите му гледаха мрачно, а разрешената брада му придаваше вид на луд — състояние, което понякога съвсем не му беше чуждо. За разлика от него Милтън Фарб беше малко над метър и шейсет, но строен и стегнат. Изглеждаше много по-млад за годините си благодарение на дългата коса и гладкото, лишено от бръчки лице.

Ветеран от Виетнамската война с куп медали за храброст и бивш служител на Военното разузнаване, Рубън си изкарваше хляба като хамалин в някакъв склад. Алкохолът, амфетамините и открито изразеното отрицателно отношение към войната бяха провалили кариерата му в армията. На крака го изправи Оливър Стоун, който го беше прибрал от националното гробище „Арлингтън“, където бе заспал под един кедър след поредното тежко пиянство.

Милтън беше израснал като дете-чудо с изключителни интелектуални способности. Собственици на пътуващ цирк, родителите му бяха използвали необикновените му способности по жесток и крайно изтощителен начин. Въпреки това той беше успял да завърши колеж и да постъпи на работа в Националния здравен институт. С течение на годините бе започнал да страда от обсесии и други психически неразположения, вследствие на които светът му се беше сринал. Бе изпаднал в толкова дълбока депресия, че съдът бе издал разпореждане за принудително лечение.