Конго

Докато гледаше краката си и слушаше как се приближава с трясък мъжкаря, през ума му мигновено проблесна мисълта, че всичките му книжни знания са пълна глупост, че всичко, събрано до този момент от учените по цял свят за горилите беше лъжа. Пред очите му изплува образа на едрата глава и дълбоката гръд и дългите ръце, поклащащи се насам натам докато мощното животно връхлиташе да убива една замряла мишена, достатъчно глупава да повярва на всички академични безсмислици добили правото на живот върху хартията…

Горилата, която вече се бе приближила съвсем до него, изсумтя, и Елиът зърна огромната й сянка върху тревата пред себе си. Не посмя обаче да вдигне глава докато животното не се отдалечи.

След малко вече се осмели и вдигна поглед. Видя мъжкаря да се отдалечава към далечния край на откритото пространство. Там вече се обърна и се почеса озадачено по главата, сякаш чудейки се защо ли ужасяващото му изпълнение не бе прогонило нашествениците. Шибна за последен път земята, след което той и групата му се отдалечиха сред високата трева. Всичко беше тихо; изведнъж Рос припадна в ръцете на Елиът.

— Е, — произнесе Мънро докато се приближаваше, — трябва да ти призная нещо, докторе. Вече ти вярвам, че познаваш горилите. — Той потупа Рос по ръката. — Всичко е наред. Не побегнеш ли, всичко е наред. Обърнеш ли се и хукнеш, захапват те по задника. Това е наказанието за страхливците по тия краища; така белязват бъзливците.

Рос хълцаше тихо, и Елиът внезапно откри, че и неговите колене са на косъм да се подгънат; той бавно се отпусна на земята. Всичко се бе случило толкова бързо само преди секунди, че той едва сега проумя, че горилите се бяха държали точно по учебник, което изключваше всякакво подобие на словесна реч.

3. Консорциумът

Час по-късно се натъкнаха на останките от транспортния С-130. Най-големият самолет на света се откри пред погледа им в естествена големина заровен до половината в джунглата; гигантският му нос строшен в не отстъпващите му по размер дървета, огромната опашна част усукана и наклонена към земята, а масивните крила хвърляха сянка върху почвата на джунглата.

През разбития илюминатор на кокпита видяха тялото на пилота покрито с черни мухи. Мухите жужаха и се блъскаха в стъклото докато те надзъртаха в кабината. Придвижиха се назад и се опитаха да надзърнат и през илюминаторите на фюзелажа, но дори и скършен, корпусът на самолета лежеше много високо спрямо нивото на почвата.

Кахега успя да се изкачи по едно изтръгнато с корените си дърво и оттам се придвижи по крилото и погледна вътре.

— Няма хора — съобщи той.

— Запаси?

— Да, много запаси. Кашони и контейнери.

Мънро остави групата и тръгна покрай разбитата опашка да изследва другата страна на самолета. Опашното крило, скрито от погледа им, беше почерняло и разбито, а двигателите — изчезнали. Това обясняваше причината за катастрофата — последната ракета „земя-въздух“ на заирската противовъздушна отбрана бе успяла да достигне целта си, унищожавайки по-голямата част от опашната секция. И въпреки това имаше нещо странно във външния вид на катастрофиралия самолет. Той огледа фюзелажа по цялата му дължина, от разбития нос, по линията на илюминаторите, покрай остатъка от крилото, покрай задните изходни врати…

— Проклет да съм — проговори полугласно Мънро.

Той забърза при останалите, насядали върху една от гумите в сянката на дясното крило. Гумата беше толкова грамадна, че Рос седеше върху нея и краката й не докосваха земята.

— Е, — проговори Рос със зле скрито задоволство, — не са прибрали проклетите запаси.

— Не са — съгласи се Мънро. — А ние видяхме самолета завчера вечерта, което означава, че той е катастрофирал най-малко преди тридесет и шест часа.

Мънро изчака значението на думите му да стигне до съзнанието на Рос.

— Тридесет и шест часа?

— Точно така. Тридесет и шест часа.

— И те изобщо не са дошли да си приберат запасите…

— Те дори не са се опитали да си ги приберат — поправи я Мънро. — Погледни главните товарни люкове, предния и задния — никой дори и не се опитвал да ги отвори. Чудя се защо ли не са се върнали?

На едно място в джунглата почвата под краката им запращя и пропадна. Разровиха палмовите листа и видяха слой натрошени бели кости.

— Каниямагуфа — изрече Мънро. Мястото на костите. Той хвърли един бърз поглед към носачите да види реакцията им, но те бяха само озадачени, не уплашени. Те произхождаха от източноафриканските племена Кикую и не притежаваха никое от суеверията на племена обитаващи покрайнините на тропическите гори.

Ейми вдигна крак от един особено остър костен отломък. Земя боли, сигнализира тя.

Какво място е това?, сигнализира Елиът.

Ние идваме лошо място.

Какво лошо място?

Ейми не отговори.

— Това са кости! — възкликна Рос втренчена в бялата купчина.

— Точно така — изрече бързо Мънро. — Но не са човешки. Нали, Елиът?

Елиът също гледаше втренчено към земята. Видя оголени скелетни останки от няколко вида, макар и да не можеше веднага да ги идентифицира.

— Елиът? Нали не са човешки?