Конго

— Възможно е — отвърна Мънро неубеден. — Но във всеки миннодобивен комплекс по целия свят охраната веднага се набива в очи, като доказателство за контрол. Идете в южноафриканските диамантени мини или в боливийските за добив на изумруди и първото нещо, което ще видите, това е охраната. Тук обаче — той посочи към барелефите, — няма абсолютно никаква охрана.

Карън Рос предположи, че те вероятно не са имали нужда от охрана, защото в обществото на Зиндж са царували ред и мир.

— В края на краищата, това е било много отдавна — изтъкна тя.

Мънро обаче си беше скептичен.

— Човешката същност не се променя — заяви той.

На излизане от галерията се озоваха в един открит двор, обрасъл с лиани и виещи се растения. Дворът притежаваше определено качество, подсилено с колоните на едно подобно на храм знание от едната си страна. Вниманието им веднага беше привлечено от настилката на двора, върху която бяха разхвърляни десетки дузини каменни гребла като онзи чифт, намерен от Елиът.

— Проклет да съм — възкликна той. Проправиха си път през купищата гребла и влязоха в сградата, която впоследствие кръстиха „храма“.

Тя се състоеше от една единствена просторна квадратна зала. Таванът й се беше пропукал на няколко места, през които се просмукваха слънчеви лъчи. Право пред себе си видяха едно огромно струпване на виещи се растения, високо над десет фута, истинска растителна пирамида. В следващия момент проумяха, че всъщност това беше статуя.

Елиът се изкатери върху статуята и започна да разкъсва гъстата зеленина. Работата не беше никак лесна: бодливата растителност се беше впила във всяка цепнатина. Той хвърли поглед назад към Мънро.

— Сега по-добре ли е?

— Ела и виж — отвърна му той със странно изражение.

Елиът внимателно се спусна долу и се дръпна настрани да погледне. Макар и статуята да беше изронена и загубила всякакъв цвят, той ясно различи огромната изправена горила с хищно озъбено лице и широко раздалечени ръце. Във всяка ръка държеше по едно каменно гребло като цимбали, готови всеки миг да се ударят един в друг.

— Господи — изтръгна се от гърдите на Питър Елиът.

— Горила — отбеляза Мънро. Той дори и не се стараеше да скрие задоволството си.

— Сега вече всичко е ясно. Тези хора са обожествявали горилите. Това е било религията им — каза Рос.

— Но защо Ейми твърди, че не били горили?

— Питай нея — отвърна Мънро, гледайки си часовника. — Трябва да подготвя лагера за през нощта.

3. Атака

Изкопаха ров около оградата по целия периметър. Трудиха се до късно след залез слънце; след това се видяха принудени да включат инфрачервеното нощно осветление докато напълнят рова с вода отклонена от близкия поток. За Рос препятствието беше съвсем обикновено, дълбоко само няколко инча и широко фут. Човек го прекрачваше съвсем леко. Решиха да го пробват. Мънро застана от външната страна на рова и повика Ейми.

— Ейми, ела тук, ще те почеша.

Тя се втурна с доволно ръмжене, но спря рязко само на няколко инча от пълния с вода ров.

— Хайде, ела, ще те почеша — повика я отново Мънро, протягайки ръце. — Хайде, момичето ми.

Тя обаче упорито отказваше. Започна гневно да сигнализира. Мънро пристъпи до нея и я пренесе на ръце.

— Горилите мразят водата — обясни той на Рос. — Виждал съм ги да спират пред поточе по-малко и от нашето.

Ейми протегна ръце и започна да го чеше под мишниците, след което с недвусмислен жест посочи към себе си.

— Жени — въздъхна Мънро, приведе се и енергично я зачеса. Ейми се изтъркули на земята и загрухтя от удоволствие, захилена до уши. Той свърши, но тя упорито лежеше на земята в очакване на още.

— От мен толкова — каза й той.

Тя му сигнализира.

— Съжалявам, не разбирам. Не — изсмя се той, — и да забавиш темпото, пак няма да го хвана.

В същия миг обаче му просветна какво искаше тя от него, и я пренесе обратно през потока в лагера. Тя го целуна с благодарност по бузата.

— Хей, дръж под око маймуната си — обърна се със смях Мънро към Елиът докато сядаха да вечерят.

Той продължи с лековития тон; искаше хората да се отпуснат поне малко; всички бяха крайно изнервени, сгушени около огъня. Когато обаче приключиха с храната и Кахега се зае със зареждането на боеприпасите и проверката на картечниците, Мънро дръпна Елиът настрана.

— Сложи й веригите в палатката си. Ако тая вечер имаме пукотевица, хич не ми се ще да я гледам изпаднала в паника из лагера. Някои от момчетата едва ли ще се вживеят много да не сбъркат една горила с друга. Обясни й, че може да се вдигне доста шум от изстрелите, но да не се плаши.

— Наистина ли ще има дандания? — запита разтревожен Елиът.

— Предполагам — отвърна Мънро.

Елиът отведе Ейми в палатката си и й сложи железния нашийник който често носеше в Калифорния. Той завърза единия край за койката си, но това беше чисто символичен жест; тя можеше да я измести без никаква трудност, стига само да поискаше. Накара я да обещае, че ще остане в палатката.

Тя му обеща. Той понечи да излезе от палатката и в този момент тя му сигнализира, Ейми обича Питър.

— Питър обича Ейми — отвърна усмихнат той. — Всичко ще бъде наред.