Конспирация за короната

Ейдриън поклати глава към нея с усмивка.

- Държеше показалеца си над пръчката, скъпа. Ако беше стреляла, перата на стрелата щяха да закачат пръста и щеше да уцелиш всичко друго, но не и набелязаното от теб.

Ройс кимна:

- Инвестирай в арбалети. Следващия път стой скрита и просто изстреляй няколко болта в гърдите на всяка цел. Цялото това дърдорене е просто глупаво.

- Ройс! - смъмри го Ейдриън.

- Какво? Нали все ми казваш да съм бил по-учтив с хората. Опитвам се да помогна.

- Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да издигате по-добри барикади.

- Да, препречете пътя с дърво следващия път - посъветва Ройс и допълни съвета си с махване на ръка към клоните. - Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръчма и ще получите нож в гърба. - Ройс се обърна към Уилям. - Ти си бил в Пурпурната ръка, нали?

Уил изглеждаше озадачен.

- Никой не е казвал нищо за това - той спря да дърпа клона, който отместваше в момента.

- Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си правят тази глупава татуировка на врата - Ройс се обърна към Ейдриън. -Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само допринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от живота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е доста глупаво.

- Тази татуировка изобразява ръка? - запита Ейдриън. - Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.

Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:

- Наистина прилича донякъде на пиле.

Уил притисна длан върху врата си.

След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:

- Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.

- Не сме нищо специално - отвърна Ейдриън. - Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.

- Но наистина - каза Ройс, - трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.

- Какъв съвет?

Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:

- Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте - няма да ви споменем.

* * *

В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Ар-чибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.

- Милорд?

Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:

- Какво има, Брус?

- Маркизът пристигна, сър.

Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.

- Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? - запита с поклон плах прислужник.

- Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?

Прислужникът се сви:

- Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър - поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.

-Маркизе! - Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. -Толкова ми е приятно, че си тук - и то толкова бързо.

- Звучиш изненадан - остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. - Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище - една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички - от рицари до прислужници - го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.

- Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.