Копнеж

— Превръщам те във вълк — обясних. Тя не трепна, дори не ме погледна любопитно. Поех си дълбоко дъх, задържах ръката й стабилно и направих малък разрез върху нея. Тя отново не се помръдна. Раната кървеше адски обилно. Прошепнах. — Съжалявам, знам, че ще бъде доста гнусно. Но за съжаление аз съм единственият човек, който може да свърши работа.

Очите на Грейс се разшириха съвсем мъничко, докато пълнех устата си със слюнка. Дори нямах представа колко ще ми е необходима, за да я заразя отново. Но Бек си беше разработил доста добър метод. Имаше си малка спринцовка, която държеше в хладилна чанта.

— Повярвай — беше ми казал, — по този начин е далеч по-малко плашещо.

Устата ми започна да пресъхва, когато си помислих за възможността Изабел да се издъни с омайването на майчето и тя да ни завари в това положение. Кръвта се лееше, все едно бях разрязал някоя вена.

Очите на Грейс се затваряха въпреки очевидните й опити да ги задържи отворени. Кръвта течеше по пода под ръката й. Ако грешах, щях да я убия.

Сам

Коул се показа от стаята, хвана ме за лакътя и ме дръпна вътре. После заключи вратата и бутна хирургическата количка пред нея, сякаш това можеше да спре някого, ако наистина искаше да влезе.

— Настана моментът на истината — каза той. Гласът му леко трепереше. — Ако идеята ми не проработи, тя ще умре, но поне можеш да бъдеш с нея в последните й мигове. Ако проработи обаче, ще трябва да я извадим оттук. На секундата. Искам да се стегнеш, защото…

Пристъпих край него и усетих как ми прилошава от гледката, разкрила се пред очите ми. Бях виждал толкова много кръв и преди, когато вълците убиеха нещо и снегът край тях се обагряше в пурпурно. Бях виждал и толкова много от кръвта на Грейс по времето, когато аз бях просто вълк, а тя бе просто едно умиращо момиче.

Грейс — опитах се да кажа, но гласът отказа да ми се подчини и от устните ми не излезе дори шепот. Бях край нея, но в същото време се намирах на хиляди мили разстояние.

Тя трепереше и кашляше, вкопчила ръце в ограничителните перила на болничното легло.

В другия край на стаята Коул беше вперил поглед във вратата. Топката на бравата се движеше.

— Прозорецът — каза напрегнато той.

Погледнах го неразбиращо,

— Тя не умира — изкрещя Коул. Очите му се бяха разширили. — Трансформира се!

Сведох очи към момичето в леглото и то отвърна на погледа ми.

— Сам… — простена Грейс. Тялото й се гърчеше, раменете й трепереха, не можех да я гледам. Грейс, потъваща в агонията на трансформацията. Грейс, която се превръщаше във вълк. Грейс, която също като Бек, Улрик и всеки друг вълк преди нея щеше да изчезне в горите.

Коул изтича до прозореца и завъртя дръжката. Когато не се случи нищо, той изръмжа:

— Съжалявам, стъкълца. — След което заби крак в прозореца. — Сам! Опомни се. Нали не искаш да я открият в това състояние?

Той се втурна към мен и двамата заедно вдигнахме Грейс от леглото.

Някой беше започнал да блъска по вратата. Отвън се чуха викове.

Прозорецът се намираше на около четири фута от земята. Навън бе прелестна и ясна слънчева утрин, съвършено обикновена, като се изключи фактът, че всъщност не беше. Коул скочи навън първи и изпсува, когато се приземи в ниските храсталаци, докато аз поддържах Грейс до перваза. С всяка изминала секунда виждах как губи човешкото в себе си. Той я подхвана внимателно, след което й помогна да стъпи на земята. Тя се приведе и започна да повръща в тревата пред прозореца. Изскочих навън.

— Грейс — промълвих. Беше започнало да ми причернява заради кръвта й, която се бе размазала по китките ми. — Можеш ли да ме чуеш?

Губех я.

Тя кимна и после се стовари на колене. Приклекнах до нея, очите й бяха разширени и изпълнени с ужас, а собственото ми сърце бе на път да се пръсне.

— Ще ги намеря — казах. — Обещавам ти, че ще те намеря. Не ме забравяй. Не… не губи себе си.

Тя се протегна, за да хване ръката ми, но не успя и се стовари по очи на земята.

После започна да пищи и… момичето, което познавах, вече го нямаше. Пред мен стоеше вълк, от чиято муцуна ме гледаха нейните кафяви очи.

Нямах сили да се изправя на крака, така че се отпуснах на колене. Тъмносивият вълк бавно бе започнал да отстъпва от мен и Коул. По-далеч от всичко човешко. Задушавах се.

— Сам! — Коул ме беше хванал за рамото. — Можеш да тръгнеш с нея. Мога да върна вълка и в теб.

За един кратък миг си го представих. Представих си как тялото ми трепери, докато променя формата си, видях всички пролети, в които трябваше да се крия от хорските погледи, чух писъка си, който прелива в животински вой, докато губех себе си. Спомних си онези дни, когато знаех, че това е последната ми година, и в остатъка от живота си ще бъда пленник в нечие чуждо тяло.

Спомних си как стоях насред улицата пред „Изкривеният рафт“, изпълнен с увереност в бъдещето. Чух как вълците вият зад къщата и си спомних колко щастлив бях, че съм човек.

Не можех. Грейс трябваше да го разбере. Не можех.

— Коул — казах тихо, — махай се оттук. Не им давай възможност да виждат лицето ти. Моля те…

Той довърши изречението ми:

— Ще я отведа до гората, Сам.