Копнеж

— Теоретично би трябвало да проработи. Нещо се е прецакало по командната верига на трансформацията и ако възобновим първоначалния процес, всичко може би ще започне на чисто. Само дето този път няма да я опичаме в колата.

Всичко в мен се противеше срещу тази идея. Да загубя Грейс, да загубя всичко онова, което я правеше Грейс. Да я нараня, докато умира. Да вземам подобни съдбоносни решения в движение, просто защото не разполагахме с време. Казах отчаяно:

— Не забравяй, че след като си ухапан, минават седмици или дори месеци до първата трансформация.

— Мисля, че това е времето, необходимо на токсина да се разпространи в организма. — възрази Коул. — При нея това вече очевидно се е случило. Ако съм прав, тя ще се трансформира веднага.

Преплетох пръсти зад тила си и извърнах лице от тях. Загледах се в бледосинята стена.

— Какво ще стане, ако грешиш?

— Тя ще има отворена рана с вълча слюнка в нея. — Коул млъкна за момент, после добави. — В резултат най-вероятно ще кърви до смърт, защото ако разбирам нещата правилно, токсинът унищожава способността на кръвта й да се съсирва.

Оставиха ме да крача напред-назад няколко дълги минути, след което Изабел, тих глас в тишината, произнесе:

— Ако си прав, Сам също ще умре.

— Да — потвърди Коул. От спокойния му глас разбрах, че вече е мислил и над това. — Ако съм прав, Сам има още десетина години, но неговото така наречено излекуване в крайна сметка ще го убие.

Можех ли да повярвам в научно становище, създадено в болнично кафене с помощта на чаша хладко кафе и няколко намачкани салфетки? Така или иначе, не разполагах с нищо друго.

Най-накрая спрях на едно място и погледнах към Изабел. С размазания си грим, разчорлена коса и неуверена, изгърбена стойка, тя изглеждаше като съвсем различно момиче, което се е опитало да се маскира като Изабел. Попитах я:

— Как точно ще влезем в стаята?

Петдесет и трета глава Изабел

И така, на мен се падна задачата да разкарам родителите на Грейс от стаята. Те мразеха Сам, значи той не можеше да го направи, а мускулите на Коул ни трябваха за друго, така че и той отпадаше. Докато крачех по коридора, ми хрумна, че всички всъщност се надяваме идеята на Коул да не проработи. Защото ако проработеше, ни очакваха грандиозни неприятности.

Изчаках някаква сестра да излезе от стаята и отворих вратата. Извадих късмет — само майката на Грейс беше до леглото и зяпаше през прозореца, вместо да наблюдава дъщеря си. Опитах се да не гледам към Грейс, която лежеше тиха и бледа, с глава, отпусната на една страна върху възглавницата.

— Госпожо Брисбейн? — казах с добре отработения си глас на примерна ученичка.

Тя извърна очи към мен и аз забелязах със задоволство, че са зачервени от плач. Значи все пак й пукаше за Грейс.

— Изабел?

— Дойдох веднага щом научих какво се е случило. Ще може ли… ще може ли да поговоря за нещо с вас?

Тя ме гледа няколко секунди и след това явно осъзна какво исках.

— Разбира се.

Поколебах се край вратата. Действай, Изабел.

— Ами… Не бих искала да говорим около Грейс. Защото може… нали разбирате… — посочих към ухото си.

— О — отрони майка й. — Добре.

Най-вероятно беше любопитна какво имам да й кажа. Честно казано, и аз самата бях любопитна по този въпрос.

Тя потупа Грейс по крака и стана. Когато излязохме в коридора, аз посочих скришом към Сам, който, както беше по план, стоеше от другата страна на вратата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне, а самата аз се чувствах общо взето по същия начин.

— Не искам да разговаряме в близост и до него — прошепнах.

Внезапно си спомних как бях казала на Сам, че не става за измамник. Стомахът ми се бунтуваше, докато обмислях какво точно ще говоря пред майката на Грейс. Помислих си, че съдбата понякога е страхотна кучка.

Коул

Когато Изабел излезе с госпожа Бризбейн — дали тя бе единственият човек вътре, — предполагам, че имаше само един начин да проверя — дойде моят ред. Докато Сам пазеше пред вратата, за да сме сигурни, че няма да влезе някоя сестра, аз се шмугнах в стаята. Вътре смърдеше на кръв, разложение и страх, а вълчите ми инстинкти веднага се разкрещяха да се махам оттам.

Без да им обръщам внимание, се насочих директно към Грейс. Тялото и изглеждаше като нещо, съставено от отделни части, които бяха нахвърляни в леглото и закачени под странни ъгли. Знаех, че нямаме много време.

Когато коленичих край нея, с изненада установих, че очите и са отворени, въпреки че клепачите натежаваха над тях.

— Коул — промълви тя с провлечения и тих глас на сънено малко момиченце, което знае, че няма сили да остане будно още дълго. — Къде е Сам?

— Тук е — излъгах. — Лежи си, не се оглеждай.

— Умирам, нали? — прошепна Грейс.

— Не се страхувай — отговорих, но не заради това, което беше казала. Отворих чекмеджетата на количката до леглото и открих това, което търсех: богат набор от блестящи и остри неща. Избрах едно, което изглеждаше подходящо за целите ми, и я хванах за ръката.

— Какво правиш? — попита, но бе прекалено замаяна и изтощена, за да й пука действително.