Копнеж

И така, ето ме тук, насред болничната стая на едно момиче, което почти не познавах, с момче, което познавах съвсем малко по-добре, без да съм съвсем наясно защо изобщо ми пука. Стаята беше пълна с народ — двама лекари, някакъв тип, който май беше хирург, и цяла армия медицински сестри. Всичките си подхвърляха реплики на медицински жаргон, от който направо можеше да ти пламне главата, но схванах основното: никой от тези хора нямаше идея какво се случва, а тя умираше.

Не позволиха на Сам да остане до нея, така че той бе седнал на един стол в ъгъла и облегнал лакти върху коленете си, разтъркваше лицето си с длан.

Аз също нямах идея какво да правя, така че просто стоях до него и се чудех дали, преди да бъда ухапан, бих могъл да усетя миризмата на всичката тази смърт, носеща се из интензивното отделение.

Някъде наблизо звънна телефон с доста скучна и делова мелодия и аз осъзнах, че звукът идва от джоба на Сам. Той бавно го извади и погледна дисплея.

— Изабел е — дрезгаво каза. — Не мога да говоря с нея.

Взех телефона от треперещите му ръце и вдигнах.

— Здрасти, Изабел.

— Коул? Ти ли си?

— Аха.

Тогава последваха най-искрените думи, които бях чувал да излизат от устата й:

— О, не.

Не казах нищо, но шумът край мен сигурно бе дал достатъчно ясен отговор на незададения въпрос какво се случва.

— В болницата ли си?

— Аха.

— Какво казват?

— Същото, което каза и ти. Нямат представа какво се случва.

Изабел изпсува тихичко.

— Колко е лошо положението, Коул? Можеш ли да ми кажеш?

— Сам е тук.

— Чудесно — изръмжа Изабел. — Просто чудесно.

Внезапно една от сестрите извика:

— Внимав…

Грейс се беше надигнала достатъчно, за да повърне кръв върху сестрата, която се бе обадила. Тя отстъпи крачка назад спокойно, видимо свикнала с тези неща, и друга сестра зае мястото й, за да подаде кърпа на Грейс.

Тя се строполи обратно на леглото. Промърмори нещо, което сестрите не успяха да чуят.

— Какво каза, миличка?

— Сам — изскимтя тя, кошмарен звук, съчетал в едно вой на животно и човешка реч, който ми напомни противно много за писъка на кошутата. Сам скочи на крака точно когато мъж и жена влязоха в и без това пренаселената стая.

Видях как една от сестрите отвори уста, за да протестира срещу нахлуването на двойката, която се бе насочила към нас, но не успя да каже нищо, преди мъжът да произнесе през зъби:

— Ти, кучи сине!

След което заби юмрук в лицето на Сам.

Петдесета глава Сам

Усетих болката от удара на Луис Бризбейн едва след няколко секунди, сякаш тялото ми не можеше да повярва какво се бе случило току — що. Когато тя най-сетне се появи, ушите ми писнаха и се наложи да се облегна на стената, за да не се стоваря обратно в стола. В главата ми все още отекваше гласът на Грейс.

За част от секундата видях съвсем ясно лицето на майка й, напълно безизразно, сякаш обмисляше каква точно емоция да се появи върху него, преди баща й да замахне отново към мен.

— Ще те убия! — изкрещя той.

Наблюдавах как юмрукът му се приближава като на забавен каданс, а малката част от съзнанието ми, която не беше при Грейс в болничното й легло, не можеше да повярва, че Луис Бризбейн наистина ще ме удари отново. Дори не помръднах.

Преди ударът да ме достигне обаче, баща й се олюля, борейки се, за да запази равновесие, а зрението и слухът ми внезапно се проясниха, за да видя как Коул го влачи по-далеч от мен без почти никакво усилие, все едно беше чувал с картофи.

— По-полека, здравеняко — каза той и се обърна към сестрите. — Какво зяпате? Помогнете на човека, който току-що беше ударен.

Поклатих глава, когато една от сестрите ми предложи лед, но приех кърпа за сцепената си вежда. Чух как Коул обяснява на господин Брисбейн:

— Сега ще те пусна. Не ме карай да правя нещо, заради което и двамата те ни изхвърлят от болницата.

Стоях там, гледах как родителите на Грейс си проправят път към леглото и не знаех какво да правя. Всичко стабилно в живота ми се разпадаше и вече нямах никаква представа къде точно е мястото ми в момента.

Видях, че Коул ме гледа, и този поглед ми напомни за кърпата в ръката ми, както и за струйката кръв, която усещах да се стича по лицето ми. Вдигнах кърпата към главата си. При движението ми се зави свят и пред очите ми избухна водовъртеж от разноцветни петна.

Една от сестрите бе застанала до мен и ми каза:

— Съжалявам… ъъъ… Сам? Но след като не си роднина на болната, не можеш да останеш тук. Те поискаха да си тръгнеш.

Гледах я и усещах как ме изпълва празнота. Не знаех какво да й кажа. Моят живот умира в това легло. Моля ви, позволете ми да остана.

Сестрата се намръщи.

— Наистина съжалявам. — Тя погледна към родителите на Грейс, а после отново към мен. — Добре постъпи, като я доведе тук.

Затворих очи. Все още виждах цветния водовъртеж. Бях наясно, че ако не седна скоро, тялото ми ще ме принуди да го направя.

— Може ли да й кажа, че си тръгвам?