Копнеж

— Тръгвам си. Грейс? Рейчъл ми обясни, че за пред вашите си у нас. Казах им точно това, но знам, че не ми повярваха. Сериозно ли мислиш да спиш тук тази нощ?

Грейс само се протегна и хвана китката на Сам.

— Супер. Значи на мен се пада задачата да бъда гласът на здравия разум — изсумтя Изабел. — Каква ирония. Гласът на здравия разум, който никой не иска да чуе.

Тя се завъртя на пети и демонстративно напусна стаята. Изчаках няколко секунди, след което я последвах в нощния мрак. Настигнах я, докато отваряше вратата на белия си джип. Студът изгаряше гърлото ми при всяко вдишване.

— Какво? — изръмжа тя. — Просто ми кажи какво, Коул?

Предполагам, че все още й бях малко сърдит за онова, което бях доловил в гласа й, докато говореше със Сам.

— Защо му причиняваш това?

— На Сам? Защото е необходимо и той има нужда от това. Никой друг не му казва какво да прави. — Беше бясна и сега, след като я бях виждал да плаче в леглото си, можех лесно да забележа как същите чувства напират в нея, с тази разлика, че този път не им даваше воля.

— А кой казва на теб какво да правиш? — попитах.

Изабел ме стрелна с поглед.

— Повярвай ми, през цялото време се карам сама на себе си.

— Вярвам ти — заявих.

За секунда тя изглеждаше така, сякаш ще се разплаче отново, а после просто се настани на шофьорското място и затръшна вратата след себе си. Не погледна към мен, докато даваше на заден ход по алеята. Стоях там и я наблюдавах как си отива. Студът ме обгръщаше, но нямаше достатъчно сила, за да ме трансформира.

Всичко се разпадаше, нищо не беше наред, а невъзможността да се превърна във вълк трябваше да ми изглежда като края на света. Наместо това обаче за първи път нямах нищо против да си остана човек.

Четирийсет и шеста глава Сам

Ето ни отново на онова място, където винаги си казваме сбогом.

Грейс лежеше в леглото ми по гръб със свити колене. Тениската й се бе повдигнала малко и разкриваше няколко сантиметра от бледата кожа на корема й. Русите й коси бяха паднали на една страна върху възглавницата, сякаш летеше във въздуха или плуваше във вода. Стоях край ключа на лампата, загледан в нея и изпълнен с… копнеж.

— Не я гаси още — промълви тя с леко странен глас. — Просто ела и седни при мен за малко. Още не ми се спи.

Въпреки това загасих светлината — в обгърналия ни мрак Грейс изсумтя възмутено — а след това се наведох, за да включа коледните лампички, окачени под тавана. Те проблясваха и рисуваха странни форми от светлина и мрак, докоснали бавно въртящите се хартиени птички. Движещите се сенки по лицето на Грейс я караха да изглежда все едно стои край разпален огън. Възмутеното й сумтене прерасна в удивено възклицание.

— Това е като… — започна тя, но не довърши.

Отидох на леглото и седнах с кръстосани крака до нея, вместо да лягам.

— Като какво? — попитах, докато прокарвах пръстите си по корема й.

Грейс измърка, притворила очи.

— Като какво? — попитах отново.

— Като да гледам звездите — каза тя. — Докато огромно ято птици прелита в небето над мен.

Въздъхнах.

— Сам, наистина искам да си купя червена кана за кафе, ако някъде продават такива.

— Ще намеря — обещах и отпуснах длан върху корема й. Кожата й бе ужасно гореща. Изабел ми беше казала да попитам Грейс как се чувства. Да не чакам тя да ми каже, защото не би го направила, преди да е станало твърде късно. Защото не иска да ме нарани.

— Грейс… — започнах, отдръпвайки уплашено ръка.

Очите й се отместиха от бавно въртящите се над нас птички към лицето ми. Тя хвана ръката ми. Нейните пръсти докосваха моята линия на живота, а моите — нейната.

— Какво? — Когато заговори, усетих в дъха й миризма на метал и лекарства, на кръв и ацетаминофен.

Знаех, че трябва да я попитам какво се случва, но исках да прекараме още една спокойна минута. Още няколко секунди, преди да се изправим лице в лице с истината. Затова зададох въпроса, за който знаех, че няма правилен отговор. Въпрос, който се отнасяше за друга двойка, с различно бъдеще.

— Когато се оженим, може ли да отидем до океана? Никога не съм бил там.

— Когато се оженим — каза тя и в гласа й не долових лъжа, а само нежност и безкрайна тъга, — можем да отидем до всички океани. За да се хвалим после, че сме обиколили света.

Легнах до нея. Ръцете ни все още бяха здраво стиснати върху корема й. Рамо до рамо двамата наблюдавахме ятото от щастливи спомени, което летеше над нас, уловено в стаята ми. Когато хартиените криле закриваха коледните лампички, се чувствах така, все едно се движим. Все едно пътуваме в люлеещ се сред вълните огромен кораб, загледани в непознати съзвездия.

Време беше.

Затворих очи.

— Какво се случва с теб?

Грейс остана смълчана толкова дълго, че започнах да се питам дали наистина съм произнесъл въпроса си на глас. После каза тихо:

— Не искам да заспивам. Страхувам се да заспя.

Усетих как сърцето ми забавя ход, между отделните удари сякаш минаваха цели векове.

— Какво чувстваш?

— Боли ме дори да говоря — прошепна Грейс. — А стомахът ми… той наистина… — Тя положи дланта ми върху корема си и постави ръка върху моята. — Сам, страх ме е.