Копнеж

Коул

Трябваше да го погледна в очите.

Отметнах чаршафа, за да няма нищо между мен и кафявите очи на Виктор, празни и далечни, призраци на истински очи.

Студът ме накара да затреперя, нежна заплаха за това, което ми предстоеше, но аз изтласках тези мисли от главата си. Погледнах го в очите и се опитах да си представя, че не са в тялото на вълк.

Спомних си деня, когато попитах Виктор дали би искал двамата да основем група. Бяхме в неговата стая, една трета, от която бе заета от легло, а другите две трети — от комплект барабани. Той седеше зад тях и изпълняваше соло. Ехото беше толкова гръмко в тази малка стая, че човек би си помислил, че тук има поне трима барабанисти. Поставените в рамки плакати по стените подскачаха, а часовникът му неумолимо се бе насочил към ръба на нощното шкафче. Очите на Виктор блестяха маниакално и той ми се озъбваше лудо всеки път, щом настъпеше педала на басовия барабан.

Едва успях да чуя Анджи, която изкрещя от съседната стая:

— Вик, ушите ми вече започват да кървят! Коул, затвори тази тъпа врата!

Затворих вратата.

— Това звучи яко — казах на Виктор.

Той подхвърли към мен едната си палка. Тя профуча край главата ми и трябваше да се наведа встрани, за да я хвана. Блъснах здраво по единия чинел.

— Виктор! — изрева Анджи.

— Тези ръце са обладани от магия — провикна се той.

— Някой ден хората ще плащат за привилегията да го слушат — изкрещях на свой ред.

Виктор ми се ухили и изсвири бърза мелодия само с една палка и басовия барабан.

Аз блъснах отново по чинелите, за да вбеся окончателно Анджи, след което се обърнах към Виктор.

— К’во става? — попита той, след което удари отново по барабаните, а после и по палката, която държах в ръката си.

— Е, готов ли си да го направим?

Виктор задържа палката си във въздуха. Погледна ме напрегнато.

— Да направим какво?

— НАРКОТИКА — отвърнах аз.

Сега, обгърнат от ледения вятър и огряван от залязващото слънце, се протегнах и докоснах козината върху рамото на Виктор. Гласът ми беше дрезгав и трепереше, когато заговорих:

— Дойдох тук, за да избягам. Дойдох тук, за да забравя всичко. Мислех си… Мислех си, че нямам какво да губя.

Вълкът лежеше пред мен, малък и сив в угасващата светлина. Мъртъв. Не трябваше да отклонявам поглед от очите му. Не исках да забравя дори за миг, че това не е вълк. Това беше Виктор.

— И това наистина проработи. — Тръснах глава. — Знаеш, нали? Всичко изчезва, когато си вълк. Точно както исках. Това е толкова, толкова прекрасно. Абсолютното нищо. Когато съм вълк, няма да си спомням това. Ще бъде все едно никога не се е случвало. Няма да ме интересува дали си мъртъв, защото дори няма да помня кой си бил.

С периферното си зрение видях как Сам извърна лице. Разбрах, че в момента не иска да гледа нито към мен, нито към Грейс.

Затворих очи.

— Всичката… тази… болка. Тази… — гласът ми отново ме предаваше и трепереше опасно много. Аз обаче нямах намерение да спирам. Отворих очи. — Вина. Заради това, което ти причиних. Заради това, което винаги съм ти причинявал. То трябва… трябва да си отиде. — Млъкнах и разтърках лицето си с длан. Гласът ми вече едва се чуваше. — Но аз винаги правя така, нали, Вик? Прецаквам нещата и след това се изпарявам?

Протегнах се и докоснах една от предните лапи на вълка. Козината бе остра и студена под пръстите ми.

— Ех, Вик — казах, а гласът ми заседна в гърлото. — Ти беше толкова добър. Тези ръце са обладани от магия.

Той никога повече нямаше да има ръце.

Не произнесох последните си думи на глас. Никога повече, Виктор. Приключих с бягството. Съжалявам, че това бе цената на моето прозрение.

С крайчеца на окото си забелязах движение в мрака.

Вълци.

Като човек никога не бях виждал толкова много, но сега мракът сред дърветата гъмжеше от тях. Колко ли бяха? Десет? Дузина? Бяха достатъчно далеч, за да повярвам, че си въобразявам, но очите на Грейс също бяха насочени към тях.

— Сам — прошепна тя. — Бек.

— Знам — каза той.

Всички бяхме замръзнали и чакахме, за да видим колко дълго ще останат вълците и дали ще се приближат. Коленичил до тялото на Виктор, аз знаех, че проблясващите очи значат нещо различно за всеки от нас. Миналото на Сам. Моето настояще. Бъдещето на Грейс.

— Дали са дошли за Виктор? — попита Сам тихо.

Никой не му отговори.

Осъзнах с кристална яснота, че аз бях единственият тук, който скърбеше за Виктор, знаейки кой наистина бе той.

Вълците останаха по местата си, призраци в настъпващата нощ. Най-накрая Сам се обърна към мен и попита:

— Гогов ли си?

Не мислех, че това е нещо, за което човек би могъл да бъде готов, но покрих лицето на Виктор с чаршафа. Двамата със Сам го повдигнахме — беше невероятно лек — и нежно го положихме в гроба, докато Грейс и глутницата ни наблюдаваха.

Над гората се бе спуснала пълна тишина.

После Грейс най-сетне се изправи, олюля се и притисна ръка към стомаха си.

Сам трепна, когато един от вълците започна да вие. Тиха, тъжна мелодия, напомняща повече за човешки глас, отколкото мислех, че е възможно.