Копнеж

Един по един и останалите се включиха в песента, която стигна до всяка хралупа и всяко дере на потъващата в мрака гора. И събуди някакъв вълчи спомен, погребан дълбоко в съзнанието ми. Спомен за това как надигам глава към небето и призовавам пролетта.

Вълчата песен успя да отклони за миг мислите ми от факта, че студеното тяло на Виктор лежи в гроба си, и осъзнах, че бузите ми са мокри. Сведох глава и скрих лице в шепи.

Когато отново вдигнах очи, видях, че Сам е изминал няколкото крачки до олюляващата се Грейс и я беше прегърнал.

Държеше я здраво в опит да отрече неумолимия факт, че идва момент, в който всички ние трябва да се примирим с неизбежната загуба.

Четирийсет и пета глава Сам

Когато се върнахме в къщата, ми бе трудно да определя кой изглеждаше по-зле — смазаният от мъка Коул или Грейс, чиито очи изглеждаха огромни върху ужасно бледото й лице. Беше болезнено да гледам и двамата.

Коул се отпусна на един от столовете край масата за хранене. Отведох Грейс до канапето и седнах до нея. Исках да пусна радиото, да поговоря с нея, да направя каквото и да е, но се чувствах напълно изчерпан. И така, седяхме в мълчание, изгубени сред собствените си мисли.

Около час по-късно чухме как задната врата се отваря и всички подскочихме стреснато, само за да се отпуснем миг по-късно, когато видяхме Изабел, облечена с бяло палтенце с кожена яка и обичайните си обувки. Очите й се преместиха от Коул, който седеше на масата, положил глава върху кръстосаните си ръце, към мен и най-накрая към Грейс, положила глава върху гърдите ми.

— Баща ти беше тук — казах. Това със сигурност беше най-тъпата реплика на света, но не ми хрумна нищо по-добро.

— Знам. Видях. След това вече беше твърде късно. Не знаех, че ще донесе вълка тук. Трябваше да го чуеш как злорадстваше, когато се прибра вкъщи. Наложи ми се да изчакам края на вечерята, преди да мога да се измъкна. Казах му, че отивам в библиотеката, защото ако има нещо, което този човек със сигурност не знае, това е работното време на библиотеката. — Тя млъкна за момент и завъртя глава към Коул, който продължаваше да стои неподвижен, след което отново насочи вниманието си към мен. Кой беше той? Имам предвид вълка.

Погледнах към масата за хранене. Знаех, че ще ни чуе.

— Беше Виктор. Приятел на Коул.

Тя отново погледна към Коул:

— Нямах представа, че изобщо има приятели. — Явно осъзна колко отвратително прозвуча репликата й, защото бързо добави. — Имам предвид тук.

— Имаше — натъртих.

Изабел се поколеба за известно време, местейки погледа си от Коул към мен. Най-накрая каза:

— Дойдох, за да разбера какъв е планът.

— Планът? — попитах.

Изабел отмести очи от Коул, задържа ги върху Грейс малко по-дълго и после ме посочи с пръст:

— Може ли да поговорим насаме? В кухнята?

Грейс бавно повдигна глава и се намръщи, но въпреки това се отмести, за да мога да последвам Изабел в кухнята.

Едва бях успял да прекрача прага, когато Изабел кръстоса ръце пред гърдите си и произнесе язвително:

— Казах ти, че край нашата къща се навъртат вълци и че баща ми изобщо не си пада по тях. Защо не направи нищо?

Повдигнах вежди, когато чух обвинението:

— Какво искаш да кажеш? Че от мен се е очаквало да предотвратя това, което баща ти направи днес?

— Сега ти командваш. Това са твоите вълци. Не можеш просто да си седиш тук.

— Изобщо не предполагах, че баща ти наистина ще излезе и ще…

Изабел ме прекъсна:

— Всички знаят, че татко би стрелял по всичко, което няма възможност да отвърне на огъня. Очаквах, че ще направиш нещо!

— Нямам представа какво мога да сторя, за да не влизат вълците в имота ви. Те ходят край езерото, защото това е добро място за лов. Наистина не вярвах, че баща ти най-безочливо ще пренебрегне законите за лова и употребата на огнестрелно оръжие просто за да докаже, че заплахите му не са били напразни.

Смехът на Изабел прозвуча като лай, кратък и безрадостен.

— От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре на какво е способен баща ми, за бога. Междувременно докога смяташ да се преструваш, че на Грейс й няма нищо?

Примигнах.

— Не ме гледай с този телешки поглед. Просто си седиш до нея, а тя изглежда като онкоболен или нещо от сорта. Искам да кажа, че видът й е наистина ужасен. Освен това смърди точно като умрелия вълк, който намерихме. Кажи ми какво става?

Потреперих.

— Нямам представа, Изабел. — Установих колко уморено прозвуча гласът ми. — Днес ходихме в клиниката. Не откриха нищо.

— Ами в такъв случай я заведи в болница!

— Какво мислиш, че ще направят в болницата? Може би, само може би ще й направят кръвна картина. Какво мислиш, че ще открият? Предполагам, че думата „върколак“ няма да се появи в резултатите, а доколкото ми е известно, не съществува диагноза, свързана със симптома „смърди като вълк“. — Нямах намерение да прозвуча толкова гневно. Всъщност не бях ядосан на Изабел… бях ядосан на себе си.

— В такъв случай ще направиш… какво? Просто ще чакаш нещо лошо да се случи?